Една нощ обаче му се присъни, че двамата с Джуд тъкмо са правили секс (наистина бяха правили) и че Джуд лежи до него и плаче, мъчи се да не вдига шум и не успява, и дори насън Уилем разбра защо Джуд плаче: защото мрази онова, което прави, мрази онова, което Уилем го кара да прави. На другата вечер той попита Джуд без заобикалки: „Харесва ли ти?“. И зачака, без да знае какъв ще бъде отговорът, накрая Джуд бе отговорил с „да“ и на него за пореден път му олекна: илюзията можеше да продължи, равновесието щеше да остане непроменено и на него няма да му се налага да води разговор, който не знае как да започне, камо ли пък как да насочва. Представи си лодка, съвсем малка, която се клати бясно по вълните, но после пак се закрепва и продължава спокойно нататък, макар че водата отдолу е черна, гъмжи от чудовища и по нея плават водорасли, които с всяко течение застрашават да запратят клетата малка лодка под повърхността на океана, където тя ще се изгуби от поглед и ще изчезне завинаги.
Но от време на време, твърде рядко и произволно, за да открие някаква последователност, имаше мигове, когато виждаше лицето на Джуд, докато проникваше в него или след това, чувстваше мълчанието му, непрогледно черно и пълно, сякаш газообразно, и тогава осъзнаваше, че Джуд го е излъгал: че той му е задал въпрос, на който има само един приемлив отговор, и Джуд му е дал този отговор, без обаче да го мисли. Тогава той започваше да спори сам със себе си, да се опитва да оправдае поведението си, а също да се укори за него. Но ако бе пределно откровен, трябваше да признае, че има проблем.
Въпреки че не бе в състояние да определи какъв точно е този проблем: в края на краищата, поискаше ли той секс, Джуд също винаги искаше. (Макар че това само по себе си не беше ли вече подозрително?) Никога обаче той не бе срещал човек, който да отхвърля толкова рязко милувките преди това, който дори не иска да обсъжда секса, който никога не изрича самата дума.
— Притеснявам се, Уилем — отвръщаше Джуд, ако той опиташе. — Хайде просто да го направим.
Често имаше чувството, че се любят по часовник, че задачата му е просто да свърши бързо и прилежно каквото има да върши и после да не отваря дума за него. Притесняваше го не толкова, че Джуд не получава ерекция, колкото странното усещане, което понякога го обземаше — твърде противоречиво и неуловимо, за да бъде изразено с думи, — че с всеки път, когато правят любов, той се чувства по-близък с Джуд, докато Джуд се отдалечава от него. Джуд казваше каквото се казва, издаваше каквито звуци се издават, бе мил и отзивчив и въпреки това Уилем знаеше, че нещо, нещо не е наред. Направо не можеше да се начуди, досега всички бяха много доволни от секса с него — какво ставаше сега? Колкото и да е странно, от това му се правеше още повече секс, искаше му се да намери отговорите, макар и да се страхуваше от тях.
И както знаеше, че има проблем със сексуалния им живот, така знаеше — знаеше, без да знае, знаеше, без да са му казвали, — че самонараняването на Джуд е свързано със секса. При тази мисъл винаги се разтреперваше, както от отколешните му изтъркани оправдания — „Какви ги вършиш, Уилем Рагнаршон? Прекалено глупав си, за да разбереш тези неща“, — с които отказваше да копае по-надълбоко, да бръкне в това кълбо преплетени змии и стоножки — миналото на Джуд, — за да открие в него дебелата книга с жълта найлонова подвързия и тя да му обясни човека, за когото той си е въобразявал, че познава из основи. И тогава си мислеше, че никой — нито той, нито Малкълм, Джей Би, Ричард и дори Харолд, — не се е престрашавал да опита. Те си бяха намерили други причини да си спестят това изживяване и да не си мърсят ръцете. Анди беше единственият човек, който не можеше да бъде упрекнат.