И въпреки това му беше лесно да се преструва, да подминава каквото знае, защото през повечето време преструвките не му струваха нищо, защото те бяха приятели, защото им беше хубаво заедно, защото той обичаше Джуд, защото двамата имаха свой общ живот, защото Джуд го привличаше, защото той го желаеше. Но съществуваше Джуд, когото той познаваше на дневна светлина, на смрачаване и развиделяване, и Джуд, който се вселяваше за няколко часа нощем в приятеля му, и понякога той се опасяваше, че именно този Джуд е истинският Джуд: Джуд, който бродеше сам като призрак из апартамента, когото той бе наблюдавал как прокарва по ръката си бръснача бавно, с очи, разширени от смъртна болка, до когото той така и не намираше път, каквито и уверения да му даваше, каквито и закани да отправяше. От време на време му се струваше, че именно този Джуд всъщност дава насока на връзката им и когато се появява той, никой, дори Уилем, не е в състояние да го отклони. Въпреки това упорстваше: надяваше се да отпрати този Джуд със силата, непреклонността и решителността на любовта си. Знаеше, че се вдетинява, но нима всяко упорство не беше детинщина! Тук разполагаше само с едно оръжие: упоритостта. Търпение, упоритост, любов: беше вярвал, че те са достатъчни. Нямаше друг избор, освен да вярва, че те ще надделеят над всеки от навиците на Джуд, колкото и стар и надлежно отстояван да е той.
Случваше се да получава нещо като отчети за напредъка от Анди и Харолд, и двамата му благодаряха всеки път, щом го видеха, което според него беше излишно, затова пък насърчително, защото означаваше, че в крайна сметка не си въобразява, че вижда промени у Джуд — по-голяма откритост, не толкова изразена срамежливост. Но в същото време се чувстваше много сам, сам с новите си подозрения за Джуд и сериозността на проблемите му, сам с мисълта, че не може или не иска да подходи правилно към тези проблеми. Няколко пъти бе на косъм от това да се свърже с Анди и да го пита как да постъпи, да поиска от него да потвърди, че взима правилните решения. Но не го направи.
Вместо това остави вроденият му оптимизъм да притъпи страховете, да превърне връзката им в нещо, като цяло радостно и слънчево. Често се стъписваше от усещането — обземало го и на Лиспенард стрийт, — че си играят на къща, че изживява някаква момчешка приумица да избяга заедно с най-добрия си приятел от света и неговите правила и да заживее в някакво неподходящо, но затова пък просторно и уютно място (вагон на влак, къща на дърво), което не е предназначено за дом, ала се е превърнало благодарение на споделената убеденост на заселилите се в него. Господин Ървин все пак се е оказал донякъде прав — мислеше си той в такива дни, когато животът му заприличваше на купон с преспиване, продължил близо три десетилетия и дал му вълнуващото усещане, че са си тръгнали с нещо голямо, с нещо, което се е очаквало да изоставят отдавна: ходиш по купони и някой казва нещо смешно, ти поглеждаш през масата, той също те поглежда с безизразно лице и вежда, вдигната едва-едва, та се налага да пийнеш набързо малко вода, защото те е напушил такъв смях, че още малко, и ще изплюеш цялата храна в устата си, а после се прибираш в апартамента си — в нелепо красивия си апартамент: и двамата го харесвате притеснително много по причини, които изобщо не ви се налага да обяснявате един на друг — и си припомняш цялата ужасна вечер, при което се смееш толкова много, че за теб щастието вече е равно на болка. Или всяка вечер обсъждаш проблемите си с някого, който е по-умен, по-досетлив от теб, или говориш за притесненията, за стъписването, които и двамата изпитвате след толкова години, задето разполагате с пари, с нелепо много пари, каквито имат само злодеите по комиксите, или пътуваш с колата към къщата на родителите му и някой от двамата пуска по стереоуредбата шантави парчета, които и двамата пеете с цяло гърло — уж сте зрели хора, а се лигавите на воля, така, както не сте се лигавили като деца. С възрастта осъзнаваш, че всъщност има твърде малко хора, с които наистина ти се иска да си заедно за повече от няколко дни, а ето че си с някого, който е искал да бъде с теб от години, дори в най-мътните и объркващи мигове. И така: щастлив. Да, той беше щастлив. Всъщност не му се налагаше да мисли за това. Както знаеше, беше обикновен човек, от най-обикновените, а накрая се бе събрал с най-сложния от всички хора.