— Единственото, което искам — бе казал на Джуд една нощ в опит да обясни задоволството, което в онзи миг се бе надигнало вътре в него като вода, кипнала в яркосин чайник, — е работа, която ми харесва, място, където да живея, и човек, който ме обича. Виждаш ли? Съвсем просто.
Джуд се бе засмял тъжно.
— Уилем — бе казал, — и аз искам само това.
— Но ти го имаш — бе напомнил той тихо и Джуд бе отговорил също тъй тихо:
— Да — бе казал накрая. — Прав си.
Но в гласа му нямаше убеденост.
Онзи вторник вечерта двамата лежат един до друг и ту си казват нещо, ту мълчат в онези объркани полуразговори, когато и на двамата им се иска да стоят будни, но вече се унасят и Джуд изрича изведнъж името му някак сериозно, от което той отваря очи.
— Какво има? — пита и лицето на Джуд е толкова застинало, толкова сурово, че той се стряска. — Джуд — повтаря. — Казвай.
— Знаеш, Уилем, опитвам се да не се наранявам с ножчето — подхваща той, а Уилем кима и чака. — И занапред ще опитвам — продължава Джуд. — Но понякога… понякога може и да не се сдържа.
— Знам — отговаря той. — Знам, че опитваш. Знам колко ти е тежко.
Тогава Джуд му обръща гръб, а Уилем се претъркулва и го прегръща.
— Просто искам да ме разбереш, ако направя грешка — допълни Джуд и гласът му е приглушен.
— То се знае, че ще те разбера — уверява го той. — То се знае, Джуд.
Настъпва дълго мълчание и той чака дали Джуд ще каже още нещо. Слаб е, с дълги като на маратонец мускули, но през последната половин година е отслабнал още повече, отслабнал е почти както когато го изписаха от болницата и Уилем го притиска още по-силно към себе си.
— Смъкнал си още килограми — казва му.
— Работа — отвръща Джуд и те отново млъкват.
— Според мен трябва да ядеш повече — съветва той. За ролята на Тюринг се е наложило да наддаде малко на тегло и макар вече да е свалил от килограмите, пак се чувства до Джуд огромен, набит и издут като плондер. — Анди ще реши, че не се грижа добре за теб, и ще ми се разкрещи — добавя той и Джуд издава някакъв звук, който му заприличва на смях.
До Деня на благодарността остават два дни и на другата сутрин и двамата са весели — и двамата обичат да пътуват с кола, — натоварват в колата сака, кутиите с курабии и сладкиши и кашоните с хляб, които Джуд е направил за Харолд и Джулия, и потеглят рано на път: автомобилът подскача по паважа в Сохо, а после отпрашва по магистрала „Франк Делано Рузвелт“ и те пеят песните от „Дуети“. Край Устър спират на една бензиностанция и Джуд влиза вътре да купи ментови бонбони и вода. Той чака в колата и тъкмо прелиства вестника, когато телефонът на Джуд иззвънява, затова се пресяга, гледа кой го търси и отговаря.
— Каза ли вече на Уилем? — чува той гласа на Анди още преди да е поздравил. — Без днес разполагаш с още три дни, Джуд, после му казвам аз. Говоря сериозно.
— Анди? — възкликва той и внезапно настъпва тежко мълчание.
— Уилем — отвръща по някое време Анди. — Мамка му.
Някъде отзад той чува детско гласче, което чурулика звънко:
— Чичо Анди каза лоша дума!
После Анди изругава още веднъж и той чува как вратата се плъзга и се затваря.
— Защо вдигаш телефона на Джуд? — пита Анди. — Той къде е?
— Отиваме у Харолд и Джулия — уточнява той. — Джуд отиде да вземе вода. — В другия край се чуваше само мълчание. — Какво да ми каже, Анди? — пита.
— Уилем — подхваща Анди и спира. — Не мога. Обещах му да го оставя да ти каже той.
— Е, не ми е казвал нищо — отвръща той и усеща как пласт по пласт го изпълват какви ли не чувства: страх и над него пласт раздразнение, и пласт страх, и пласт любопитство, и пласт страх. — Кажи ми, Анди — моли се. Започва да изпада в паника. — Нещо лошо ли е? — пита отново. Сетне го удря на молби: — Не постъпвай така с мен, Анди.
Чува как Анди диша бавно.
— Уилем — мълви той тихо. — Питай го от какво му е белегът от изгорено върху ръката. Трябва да вървя.
— Анди! — крещи той. — Анди!
Но Анди е затворил.
Той се извръща рязко, поглежда през прозореца и вижда, че Джуд върви към него. Белегът от изгорено, мисли си: какво изгорено? Джуд се бе изгорил, докато се е опитвал да пържи банани, както ги обича Джей Би.
— Мамка му на тоя Джей Би — бе изругал той при вида на превръзката върху ръката на Джуд. — Винаги прецаква всичко. — А Джуд се беше засмял. — Но без майтап, Джуди — бе добавил, — добре ли си?