И Джуд бе отговорил, че бил добре: бил ходил при Анди и те били направили превръзка с нещо като изкуствена кожа. Тогава вече двамата се бяха скарали, задето Джуд не му е споменал колко тежка е раната — от писмото му в електронната поща той бе останал с впечатлението, че само се е опарил, че не е рана, на която да слагат изкуствена кожа, — скараха се отново и днес сутринта, когато Джуд бе настоял да шофира той, въпреки че ръката очевидно още го болеше: какъв белег от изгорено? И тогава той най-неочаквано проумява, че това е единственият начин да разтълкува думите на Анди, затова свежда бързо глава — вие му се свят, сякаш някой го е ударил.
— Извинявай — казва Джуд, докато сяда зад волана. — Опашката беше безкрайна. — Той изтръсква ментовите бонбони от пакетчето, после се обръща и го вижда. — Уилем? — пита. — Какво има? Изглеждаш ужасно.
— Обади се Анди — обяснява той и наблюдава лицето на Джуд, вижда как то става каменно и уплашено. — Джуд — добавя и гласът му звучи така, сякаш долита отдалеч, сякаш той говори от дъното на дълбоко дере, — как си изгори ръката? — Джуд обаче отказва да отговори, само го гледа. „Това не може да се случва“, мисли си той наум. Но ето че се случва. — Джуд — повтаря, — как си изгори ръката? — Ала Джуд пак само го гледа със стиснати устни и той пита отново и отново. Накрая: — Джуд! — крещи, изненадан от собствения си гняв, а Джуд свежда глава. — Джуд! Кажи ми! Кажи ми още сега! — Тогава Джуд мълви нещо толкова тихо, че той не го чува. — По-силно! — крещи му. — Не чувам.
— Изгорих се — шепне накрая съвсем тихо Джуд.
— Как? — пита той обезумял и отговорът на Джуд и този път е изречен толкова тихо, че той не чува почти нищо, макар и да различава някои думи: зехтин… кибрит… огън. — Защо? — реве отчаяно. — Защо го направи, Джуд?
Бесен е — на себе си, на Джуд — и за пръв път, откакто го познава, му иде да го удари, представя си как пестникът му се стоварва върху носа на Джуд, върху бузата му. Иска му се да види лицето му размазано, и то от него.
— За да не се порязвам — обяснява пискливо Джуд и от това той отново се вбесява.
— Значи виновен съм аз? — пита. — Правиш го, за да ме накажеш ли?
— Не — моли го Джуд, — не, Уилем, не… аз просто…
Но той го прекъсва.
— Защо не ми казваш кой е брат Лука? — чува се да пита.
Вижда, че Джуд се е сепнал.
— Какво? — ахва той.
— Обеща да ми кажеш — напомня той. — Забрави ли? Това ми беше подаръкът за рождения ден. — Последните думи звучат по-ехидно, отколкото е възнамерявал. — Кажи ми — подканя. — Кажи ми още сега.
— Не мога, Уилем — мълви Джуд. — Моля те. Моля те.
Той вижда, че Джуд се измъчва, но пак го притиска.
— Имаше четири години да измислиш как да го направиш — напомня, а когато Джуд се пресяга да вкара ключа, той го сграбчва от него. — Според мен разполагаше с достатъчно дълъг гратисен период. Казвай още сега. — А после, след като пак няма реакция, се разкрещява отново на Джуд: — Казвай.
— Един от братята в манастира — прошепва Джуд.
— И? — реве той.
„Какъв глупак съм — мисли си още докато крещи. — Какъв глупак. Колко съм лековерен. — И в същото време: — Той се страхува от мен. Крещя на човек, когото обичам, и го плаша. — Изведнъж си спомня как преди много години е крещял и на Анди: «Сърдиш се, защото не можеш да измислиш как да направиш така, че да му стане по-добре, и си го изкарваш на мен. — О, Боже — мисли си. — О, Боже. Защо го правя?»
— И аз избягах заедно с него — отговаря Джуд и сега вече гласът му е толкова тих, че се налага Уилем да се наведе, за да го чуе.
— И? — подканя той, но вижда, че Джуд е напът да се разплаче, и най-неочаквано спира и се обляга, изтощен и отвратен от себе си, най-неочаквано и уплашен: ами ако следващият въпрос, който зададе, накрая отприщи бента и го връхлети всичко, което някога е искал да научи за Джуд, всичко, с което никога не е искал да се сблъсква?
Седят дълго, колата се пълни със задъханото им дишане. Той усеща как върховете на пръстите му изтръпват.
— Да вървим — казва накрая.
— Къде? — пита Джуд и Уилем го поглежда.
— До Бостън остава само час — отвръща. — Чакат ни.
Джуд кима, бърше лицето си с носната кърпа, после взима от него ключовете и подкарва бавно, за да излезе от бензиностанцията.
Докато пътуват по магистралата, той изведнъж си представя какво всъщност е да се подпалиш. Спомня си за лагерните огньове, които е клал като скаут, за купчинката съчки, които редиш около намачкан вестник, за подскачащите пламъци, от които въздухът наоколо е трептял, за ужасната им красота. После си представя и как Джуд го прави със собствената си кожа, вижда как оранжевият пламък ръфа плътта му, и му се повдига.