В стаята е тихо и за миг той спира и се взира в Джуд под завивката. Вижда, че Джуд всъщност не спи — прекалено застинал е, за да спи, — но се преструва на заспал, и накрая също се съблича и сгъва дрехите върху облегалката на стола при шкафа. Когато си ляга, пак вижда, че Джуд е още буден, и двамата лежат дълго в двата края на леглото — и двамата се страхуват от онова, което Уилем може да каже.
Уилем обаче заспива и когато се събужда, в стаята още е тихо, този път наистина тихо, и по навик той се претъркулва към страната на леглото, която е на Джуд, после отваря очи и вижда, че Джуд го няма и неговата страна на леглото е студена.
Сяда. Става. Чува тих звук, прекалено тих, за да бъде наречен дори звук, после се обръща и вижда вратата на банята — затворена е. Но навсякъде е тъмно. Въпреки всичко той отива при вратата и натиска яростно дръжката, след това я отваря рязко и хавлиената кърпа, подпъхната при прага, за да не се процежда светлина, се влачи след нея като шлейф. Вътре, както той е очаквал, е Джуд, седи, както е с дрехите, с огромни ужасени очи, облегнат на ваната.
— Къде е? — фучи той, въпреки че му иде да стене, иде му да плаче: че се е провалил, че нощ след нощ, след нощ се разиграва тази ужасна гротеска, на която той е единственият самотен зрител, защото, и да няма зрители, пиесата се играе и пред празен салон и единственият изпълнител е толкова прилежен, толкова отдаден, че нищо не може да му попречи да показва майсторлъка си.
— Не съм се порязвал — твърди Джуд, а Уилем знае, че лъже.
— Къде е, Джуд? — пита и след като прикляка пред него, го сграбчва за ръцете: нищо.
Ала знае, че той се е наранявал с бръснача: знае го от големите му очи, от сивите устни, от ръцете му, които треперят.
— Не съм, Уилем, не съм — казва Джуд — говорят през шепот, за да не събудят Джулия и Харолд на горния етаж, — а после, още преди да се е опомнил, той се нахвърля на Джуд, дърпа му дрехите и Джуд се съпротивлява, само че изобщо не може да движи лявата си ръка, пък и не е в най-добрата си форма, затова си крещят без звук.
После той се озовава върху Джуд и забива в раменете му колене, както навремето го е учил един треньор по бойни изкуства — знае, че така го обездвижва и му причинява болка, сетне му смъква дрехите, а Джуд се мята отдолу, заканва се, моли го да спре. Някак между другото той си мисли, че ако някой ги гледа, ще реши, че това е изнасилване, само че, както си напомня, той не се опитва да прави това, опитва се да намери бръснача. Точно тогава го чува: звънтежа на метал по плочки, и стисва между пръстите си острието, после го хвърля зад себе си и пак се заема да съблича Джуд, да мята дрехите му с брутална обиграност, от която сам се изненадва, но вижда раните чак след като смъква и бельото на Джуд: шест равни хоризонтални черти, нанесени една до друга високо върху лявото бедро, затова пуска Джуд и се дръпва рязко от него като от прокажен.
— Ти… си… луд — казва глухо и бавно, след като се поокопитва от първоначалното стъписване. — Ти, Джуд, си луд. Да се режеш не другаде, а по краката. Знаеш какво може да се случи, знаеш, че можеш да получиш инфекция. Какви ги мислиш, да те вземат мътните! — От усилието, от болката едвам си поема дъх. — Ти си болен — казва и сякаш Джуд е непознат, пак забелязва колко е слаб и недоумява защо досега не му е правило впечатление. — Ти си болен. Трябва да идеш в болница. Имаш нужда от…
— Стига си се опитвал да ме промениш, Уилем — крещи му Джуд. — Какъв съм ти аз на теб? Защо изобщо си с мен? Да не съм ти някакво благотворително мероприятие. И без теб си бях добре.
— А, така значи! — възкликва той. — Съжалявам, че не съм оправдал очакванията ти за идеалния приятел, Джуд. Знам, предпочиташ във връзките ти да има повечко садизъм, нали? Може би, ако те бях изритал няколко пъти надолу по стълбите, щях да оправдая очакванията ти?
Той вижда как Джуд се отдръпва от него и се притиска с все сила към ваната, вижда как очите му помръкват и гаснат.
— Аз, Уилем, не съм Хеминг — съска му Джуд. — Нямам намерение да се превръщам в недъгавия, когото ще спасиш, след като не си успял да спасиш другия недъгав.
Сега вече той се люшва на пети, изправя се, отстъпва назад, като пътьом вдига бръснача и го запокитва с все сила по лицето на Джуд, който вдига ръце, за да се предпази, и острието отскача от дланта му.
— Добре тогава — фучи той. — Нарежи се на парчета, щом толкова искаш. Така и така обичаш да се нараняваш повече от мен.
После излиза и гаси осветлението, иде му и да затръшне вратата.
След като се връща в стаята, грабва от леглото възглавниците си и едно от одеялата и се мята на канапето. Стига да можеше, щеше да си тръгне още сега, но го спира присъствието на Харолд и Джулия. Захлупва лице върху възглавниците и пищи, наистина пищи, удря с юмруци и рита като дете, изпаднало в пристъп на гняв, който е примесен с такова разочарование, че той едвам си поема въздух. Мисли си най-различни неща, но не може да ги изрази, не може да ги отличи едно от друго, и в съзнанието му бързо се въртят три последователни картини: как ще се метне на колата, ще избяга и никога вече няма да проговори на Джуд, как ще се върне в банята и ще го прегръща, докато го изцери, как още сега, незабавно ще се обади на Анди, за да приберат на сутринта Джуд. Но той не прави нито едно от тези неща, само удря и рита безполезно, сякаш плува намясто.