Накрая спира и лежи неподвижно, после, както му се струва, след доста време, чува как Джуд се прокрадва в стаята тихо и бавно като нещо, което е пребито, може би като псе, като същество, което никой не обича и което живее колкото за да бъде обиждано, после и как той ляга на леглото и то изскърцва.
Над него е надвиснала дългата грозна нощ и той се унася в неспокоен трескав сън, а когато се събужда, още не се е развиделило, но той се облича, обува маратонките и макар и изтощен, излиза навън, като се опитва да не мисли за нищо. Докато тича, очите му се замъгляват от сълзи, избили дали от студа, дали от случилото се, и той ги търка ядосано, продължава нататък, ускорява крачката, вдъхва като за наказание големи глътки вятър, който го блъсва болезнено в белите дробове. Щом се прибира, се връща в тяхната стая, където Джуд още лежи, свит на кълбо, откъм своята страна на леглото, и ужасен, в миг си мисли, че Джуд е мъртъв, и тъкмо да изрече името му, когато Джуд се намества леко насън, затова той отива в банята да си вземе душ, прибира екипа за тичане в сака, облича се и тръгва към кухнята, като затваря тихо след себе си вратата. В кухнята е Харолд, който както винаги му предлага чаша кафе и пак както винаги, откакто е започнала връзката им с Джуд, той клати глава, макар че точно сега от миризмата на кафе — от топлината му като на дърво, като на дървесна кора — му се допива неудържимо. Харолд не знае защо той е отказал кафето, знае само, че го е отказал, и както твърди, все се опитва да го върне на пътя на изкушението и при обичайни обстоятелства той щеше да го обърне на шега, но днес сутринта не го прави. Дори няма сили да погледне Харолд, толкова го е срам. Освен това му е криво: криво му е от неизреченото, ала непоклатимо очакване на Харолд, че той винаги знае как да постъпи с Джуд, от разочарованието, от презрението, което, както знае, Харолд ще изпита към него, ако разбере какво е казал и е направил през нощта.
— Не изглеждаш много добре — казва му Харолд.
— Така е — потвърждава той. — Извинявай, Харолд. Късно снощи Кит ми изпрати есемес, че режисьорът, с когото мислех да се срещна през седмицата, заминава довечера, налага се още днес да се върна в града.
— О, не, Уилем, наистина ли? — подхваща Харолд и точно тогава влиза Джуд, затова Харолд казва: — Уилем твърди, че днес сутринта трябвало да се връщате в града.
— Ти можеш да останеш — обяснява той на Джуд, но без да вдига очи от филията, която маже с масло. — Ще оставя колата. Но аз трябва да се върна.
— Не — отсича след кратко мълчание Джуд. — И аз трябва да се прибирам.
— И какъв Ден на благодарността ще е това? Бива ли такова нещо, да хапнете набързо и да бягате? Какво ще я правя тази пуйка? — възкликва Харолд, но мелодраматичното му възмущение е вяло и Уилем усеща как той мести поглед ту към единия, ту към другия в опит да разбере какво се случва, какво има.
Докато чака Джуд да се приготви, той разговаря за общи неща с Джулия и се прави, че не забелязва неизречените въпроси на Харолд. Отива пръв при колата, за да покаже, че ще шофира той, и докато се сбогува, Харолд го гледа и отваря уста, после я затваря и само го прегръща.
— Карай внимателно — казва.
В колата не го свърта на едно място, той натиска газта, после си напомня, че трябва да кара по-бавно. Още няма и осем сутринта, днес е Денят на благодарността и магистралата е безлюдна. Както седи до него, Джуд се е обърнал на другата страна, към прозореца, Уилем още не го е погледнал, не знае какво се е изписало на лицето му, не вижда тъмните кръгове под очите му, които, както Анди му е казал в болницата, са сигурен знак, че Джуд прекалява със самонараняването. Ту се вбесява, ту се успокоява, понякога си спомня как Джуд го е лъгал — дава си сметка, че всъщност го лъже постоянно — и гневът го изпълва като нажежено олио. Друг път си мисли какво е казал и как се е държал, мисли си за цялото положение и че човекът, когото обича, е толкова жесток към себе си, и усеща такива угризения на съвестта, че се налага да стисне с все сила волана, за да не отклонява вниманието си. Мисли си: «Прав ли е той? Наистина ли го възприемам като Хеминг?». После пък си казва: «Не». Джуд се заблуждава, понеже не разбира защо някой ще поиска да бъде с него. Истината е друга. Ала обяснението не му носи утеха, обратното, става му още по-зле.