Веднага след Ню Хейвън той спира. Обикновено, минават ли през Ню Хейвън, той се възползва от възможността да разкаже за кой ли път любимите им истории от времето, когато двамата с Джей Би са делели една стая в общежитието: за времето, когато са го накарали да помага на Джей Би и Хенри Йънг Азиатеца с подривната им изложба на одрани животни, окачени пред Медицинския факултет. За времето, когато Джей Би си е отрязал всички плитки и ги е зарязал половин месец в мивката, докато накрая Уилем ги е изхвърлил. За времето, когато двамата с Джей Би са танцували цели четиресет минути без прекъсване на техно музика, така че приятелят на Джей Би Грейг, видео художник, да ги заснеме с камерата.
— Разкажи ми как Джей Би е напълнил ваната на Ричард с попови лъжички — подканяше Джуд и се усмихваше с очакване. — Разкажи ми как си ходил с оная лесбийка. Разкажи ми как Джей Би се е развихрил на онази феминистка оргия.
Днес обаче и двамата не казват нищо и прекосяват в мълчание Ню Хейвън.
Той слиза от колата да зареди бензин и да отиде до тоалетната.
— Няма да спирам повече — предупреждава той Джуд, който не се е и помръднал и само клати глава, затова Уилем се вбесява отново и затръшва вратата.
Още няма обяд, когато се прибират на Грийн стрийт — слизат в мълчание от колата, качват се в мълчание на асансьора, влизат в мълчание в апартамента. Той отнася сака в спалнята, чува зад себе си как Джуд сяда на пианото и свири нещо: Шуман, «Фантазия в до мажор», доста енергична композиция за човек, който е толкова вял и безпомощен — мисли си той кисело и си дава сметка, че трябва да се махне от апартамента.
Дори не си съблича якето, само се връща с ключовете във всекидневната.
— Излизам — казва, но Джуд не спира да свири. — Чу ли? — крещи той. — Махам се оттук.
Тогава вече Джуд вдига поглед, спира да свири.
— Кога ще си дойдеш — пита тихо и Уилем усеща как решимостта му се изпарява.
После обаче си спомня колко е ядосан.
— Не знам — отговаря. — Не ме чакай.
Натиска с все сила копчето на асансьора. След кратко мълчание Джуд започва да свири отново.
После той вече е навън, в широкия свят, всички магазини са затворени, в Сохо е тихо. Той се запътва към Уестсайдската магистрала и тръгва в тишината по нея, както е с тъмните очила и на врата с кашмирения шал, който е купил в Джайпур (сив за Джуд, син за него) и който е толкова мек, че се закача и на току-що наболата му четина. Върви и върви, по-късно дори няма да си спомня за какво си е мислел, ако изобщо е мислел за нещо. Когато огладнее, свръща на изток, за да си купи парче пица, което яде направо на улицата почти без да усеща вкуса му, а после се връща на магистралата. Това тук е моят свят — казва си, докато стои на реката и гледа към Ню Джърси на другия бряг. Това тук е моят малък свят и аз не знам какво да правя в него. Чувства се хванат в капан, но как може да е хванат в капан, при положение че не може да подреди малкото местенце, което му е отредено? Как да се надява на повече, при положение че не може да осмисли онова, което според него има.
Нощта пада внезапно и бързо, вятърът се усилва, а той продължава да върви. Копнее за топлина, за храна, за стая с хора, които се смеят. Но за нищо на света не би влязъл в ресторант, то оставаше да влезе сам в Деня на благодарността, в такова настроение: веднага ще го познаят, а той няма сили за общи приказки, за добродушното мило отношение, каквото такива срещи предполагат. Приятелите винаги са го взимали на подбив заради твърдението му, че може да става невидим, може сам да определя кога да го забелязват и разпознават, но той наистина вярва в това въпреки доказателствата за обратното. Сега причислява тази вяра към другите доказателства, че лъже сам себе си, че постоянно си внушава как светът ще се нагоди към неговите представи: че Джуд ще се оправи само защото го иска той. Че той го разбира, защото му е приятно да си мисли, че го разбира. Че може да прекоси Сохо и никой няма да го познае. Всъщност обаче е заложник: на работата си, на връзката си и най-вече на преднамереното си лековерие.
Накрая си купува сандвич и спира такси — да го закара на юг, на Пери стрийт, в апартамента му, който вече почти не е негов: след няколко седмици ще стане на Мигел, приятеля му испанец, на когото го е продал и който е решил да поостане още в Щатите. Но днес вечерта жилището още е негово и той влиза предпазливо, сякаш след последния път, когато е идвал тук, апартаментът се е срутил, започнал е да ражда чудовища. Още е рано, но въпреки това той се съблича, маха от кушетката на Мигел дрехите на Мигел, взима от леглото на Мигел одеялото на Мигел и след като ляга на кушетката, се оставя във властта на безсилието и объркването от деня — само един-единствен ден, а колко много се е случило през него! — и се разплаква.