Докато плаче, звъни телефонът, той става с мисълта, че сигурно е Джуд, но не е Джуд, Анди е.
— Анди — хрипти той, — оплесках всичко, наистина, направих нещо ужасно.
— Уилем — подхваща благо Анди. — Сигурен съм, че не е чак толкова страшно, колкото си мислиш. Сигурен съм, че си прекалено суров към себе си.
И така, той разказва задъхан на Анди, обяснява какво е станало и след като приключва, Анди мълчи.
— О, Уилем — въздиша, но явно не е ядосан, само е натъжен. — Добре де. Прав си, наистина лоша работа.
Кой знае защо, той се подсмихва, но после също простенва.
— Какво да правя? — пита, а Анди въздиша отново.
— Ако искаш да останеш с Джуд, на твое място ще се прибера и ще поговоря с него — казва след малко. — А ако не искаш да останеш с Джуд, на твое място пак ще се прибера и ще поговоря с него. — Известно време Анди мълчи. — Наистина съжалявам, Уилем.
— Знам — отвръща той. А после, когато Анди започва да се сбогува, го спира. — Анди — подхваща, — кажи ми честно: той душевноболен ли е?
Настъпва много дълго мълчание, после Анди отговаря:
— Не мисля, Уилем. По-точно: не мисля, че при него е физиологично. Мисля, че е докаран до лудост от хората. — Той мълчи. — Накарай го да говори с теб, Уилем — подканя Анди. — Мисля, че ако поговори с теб… мисля, че ще разбереш защо е такъв.
Изведнъж той изпитва потребност да се прибере, затова се облича и бърза да излезе, после спира такси и се качва, след това слиза от таксито и се мята на асансьора, отваря вратата и влиза в апартамента, където е тихо, смущаващо тихо. Пред него внезапно изниква образ, наподобяващ предчувствие, че Джуд е мъртъв, че е сложил сам край на живота си, затова той хуква през апартамента и го вика по име.
— Уилем! — чува и нахълтва в спалнята с легло, което още е оправено, после вижда Джуд в дъното на гардеробната, свил се е на земята в ъгъла с лице към стената.
Той обаче не се замисля защо Джуд е там, само се свлича до него на пода. Не знае дали му е разрешено да го докосва, но въпреки това го прави, прегръща го.
— Извинявай — мълви на тила му. — Извинявай, извинявай. Не мисля онова, което ти казах — направо не знам какво ще правя, ако се нараниш. — Той въздиша тежко. — И не биваше, наистина не биваше да ти посягам. Извинявай, Джуд.
— И ти извинявай — шепне Джуд, после и двамата мълчат. — Извинявай за онова, което ти казах. Извинявай, че те излъгах, Уилем.
Те мълчат дълго.
— Помниш ли, веднъж ми каза как се опасяваш, че за мен си низ от неприятни изненади? — пита той Джуд, който кима едва доловимо. — Не си — казва му. — Не си. Но когато съм с теб, все едно съм на фантастично място — продължава той бавно. — Мислиш, че е едно, например гора, а после най-неочаквано тя се преобразява, става на поляна, на джунгла, на ледени зъбери. Всички те са красиви, но и странни, а ти нямаш карта и не проумяваш как от едно място си се преместил толкова внезапно на друго, не знаеш кога ще се появи следващото преображение, не разполагаш и с нужното оборудване. Затова продължаваш нататък, опитваш да се приспособиш, а всъщност не знаеш какво правиш и често допускаш грешки, неприятни грешки. Ето как се чувствам понякога.
Известно време двамата мълчат.
— Значи всъщност твърдиш — подхваща накрая Джуд, — твърдиш, че съм Нова Зеландия.
Трябва да мине малко време, докато той осъзнае, че Джуд се шегува, а щом го разбира, прихва неудържимо от облекчение и мъка, извръща към себе си Джуд и го целува.
— Да — потвърждава. — Да, ти си Нова Зеландия.
После млъкват отново, пак са сериозни, но поне се гледат.
— Ще си отидеш ли? — пита Джуд толкова тихо, че Уилем едвам го чува.
Той отваря уста, затваря я. Колкото и да е странно, каквито и мисли да са му минавали и да не са му минавали през последното денонощие, изобщо не му е хрумвало да си тръгва и сега той се замисля върху това.
— Не — казва. А после: — Не, едва ли. — Гледа как Джуд затваря очи, сетне ги отваря и кима. — Джуд — подхваща, думите идват сами в устата му, докато ги изрича, и той знае, че постъпва правилно, — наистина смятам, че се нуждаеш от помощ… помощ, която не знам как да ти дам. — Той си поема въздух. — Искам или сам да постъпиш в болница, или да ходиш два пъти в седмицата при доктор Ломан.