Засега обаче са в леглото си, в стаята си, в апартамента си и след като се пресяга, той хваща Джуд за ръката и я държи нежно в своята.
— Разказа ми как си стигнал в Монтана — чува се да казва. — Хайде, разкажи ми: какво стана после?
Той рядко мислеше за бягството във Филаделфия, защото през този период се бе отдалечил толкова много от себе си, че дори когато живееше живота си, имаше чувството, че сънува, че това няма как да е истина — през тези седмици се случваше да отвори очи и да недоумява дали каквото му се е случило наистина се е случило, или само му се е привидяло. Този упорит и непоклатим сомнамбулизъм бе полезно умение, което го бе пазило, но после и то, и способността му да забравя го бяха напуснали и той така и не си ги върна отново.
За пръв път бе почувствал, че сякаш може да увисва извън времето, в дома. Понякога нощем някой от възпитателите го вдигаше от сън и той отиваше заедно с него в кабинета, където винаги имаше дежурен и където той правеше каквото му кажат. После го връщаха в стаята — тясна като килия, с легло на два етажа, което той споделяше с едно умствено изостанало момче, мудно, дебело, с уплашен вид, което често изпадаше в пристъпи на гняв, случваше се възпитателите да извеждат и него понякога нощем — и отново го заключваха. Имаше и други момчета, които възпитателите използваха, но ако не броим момчето от неговата стая, той не знаеше кои точно, знаеше само, че ги има. По време на тези сеанси мълчеше почти през цялото време и след като приклекнеше, след като се наведеше напред или легнеше, си представяше кръгъл циферблат и голямата му стрелка, която се плъзга безстрастно по него, и броеше колко пъти се е завъртяла, докато всичко приключи. Но никога не молеше. Никога не се пазареше, не даваше обещания, не плачеше. Нямаше сили, нямаше убеждението — вече.
Няколко месеца след онези два почивни дни у семейство Лиъри се опита да избяга. В понеделник, вторник, сряда и петък ходеше в часовете на местното училище и в тези дни някой от възпитателите го чакаше с колата на паркинга и го връщаше в дома. Той се страхуваше от края на учебния ден, страхуваше се да се прибере в дома: никога не знаеше кой от възпитателите го чака и щом отидеше на паркинга и видеше кой е, понякога забавяше крачка, но автомобилът го привличаше като магнит, сякаш той бе нещо, направлявано не от волята, а от йони.
Един следобед обаче — беше март, малко преди той да стане на четиринайсет — зави зад ъгъла и видя възпитателя, мъж на име Роджър, най-жестокия, най-несговорчивия, най-проклетия, и спря. За пръв път от много време нещо в него се възпротиви и вместо да продължи към Роджър, той се върна назад, прокрадна се по коридора и след като се убеди, че не го виждат, хукна да бяга.
Не се беше подготвил, нямаше план, но докато съзнанието му тънеше в непробуден сън, омотано в пашкула на бездействието, нещо в него все пак се беше оглеждало и бе наблюдавало, затова той хукна към лабораторията, която ремонтираха, после се пъхна под завесата от плътен син найлон, с която бяха покрили отстрани сградата, и се промуши в половинметровата пролука между порутената вътрешна част и новата бетонна стена, която строяха около нея. Имаше място колкото да се спотаи, след като се провря възможно най-надалеч, той залегна, като се постара краката му да не стърчат.
Докато лежеше там, се опита да реши какво да прави оттук нататък. Роджър щеше да го чака и накрая, след като той не се появеше, щяха да тръгнат да го търсят. Но стига да изчакаше тук да се спусне нощта и всичко наоколо да притихне, той щеше да избяга. Не успя да измисли какво ще прави след това, макар и да беше наясно, че шансовете му да се измъкне не са големи: нямаше храна, нямаше пари и въпреки че беше едва пет следобед, вече беше сковал страшен студ. Той усети как гърбът, краката и дланите му, всички части от тялото му, опрели в камъка, се вцепеняват, усети как нервните му окончания се превръщат в хиляди иглички. Но за пръв път от доста месеци усети и как съзнанието му се пробужда, за пръв път от доста години усети зашеметяващата тръпка да е в положение да взима решения, колкото и лоши, необмислени и неправдоподобни да бяха те. Изведнъж игличките по тялото му се сториха не наказание, а тържество, стотици мънички фойерверки, избухнали вътре в него и в негова чест, сякаш тялото му напомняше кой е и какво още притежава: самия себе си.
Издържа така два часа, после кучето на охраната го откри и го задърпаха за краката, въпреки това той продължи да се вкопчва с изподрани длани за циментовите блокчета — беше толкова премръзнал, че докато вървеше, се препъваше, и не успя да отвори с вледенени пръсти вратата на автомобила, а веднага щом се качи вътре, Роджър се обърна и го зашлеви през лицето, при което от носа му шурна кръв, гъста, топла, вдъхваща успокоение, странно питателна като супа по устните му, сякаш тялото му бе някакво чудо, което само се цери и е решено да се спаси.