Онази вечер го заведоха в плевнята, където се случваше да го водят нощем, и го набиха толкова жестоко, че той припадна още в самото начало. Същата вечер го откараха в болница, после, след няколко седмици, когато раните се инфектираха, пак го пратиха там.
През онези седмици го оставиха на мира и макар да казаха в болницата, че е нарушител, че не е наред, че вечно създава главоболия и е лъжец, сестрите се държаха мило с него: имаше една, по-възрастна, която седна до леглото и му поднесе чаша с ябълков сок и сламка, за да пие, без да си вдига главата (бяха му казали да лежи на една страна, за да могат да му промиват гърба и да подсушават раните).
— Изобщо не ме вълнува какво си направил — каза му тя една вечер, след като му смени превръзките. — Никой не заслужава такова нещо. Чуваш ли ме, момче?
«В такъв случай ми помогни — му беше на устата да каже. — Много те моля, помогни ми.» Но той си замълча. Беше го срам.
Сестрата седна отново до него и отпусна длан върху челото му.
— Постарай се да слушаш, чу ли? — рече му, но с мил глас. — Не искам да те виждам пак тук.
«Помогни ми — понечи и този път да каже той, докато сестрата излизаше от стаята. — Много те моля. Много те моля.»
Но не можеше да го каже. Не я видя повече.
По-късно, вече в зряла възраст, се питаше дали не си я е измислил тази медицинска сестра, дали от отчаяние не си е съчинил това подобие на доброта, което толкова приличаше на истинско. Спореше сам със себе си: ако тази жена я е имало, ако наистина я е имало, нима тя е нямало да съобщи на някого за него? Нима е нямало някой да бъде пратен, за да му помогне? Ала спомените му от онова време бяха размътени и ненадеждни и с годините той осъзна, че открай време се опитва да превърне живота, детството си в нещо по-приемливо, по-нормално. Случваше се да се събуди след сън с възпитателите и да се опита да се успокои: «Използваха те само двама от тях — повтаряше си. — Най-много трима. Другите не го правеха. Не всички бяха жестоки с теб.» После дни наред се мъчеше да си спомни колко всъщност са били: двама? Или все пак трима? Години наред не проумяваше защо това е толкова важно за него, защо той му отдава такова значение, защо вечно се стреми да обори собствените си спомени, защо хвърля толкова време да оспорва подробностите от случилото се. После си даде сметка, че ако успее да убеди самия себе си, че не е било чак толкова ужасно, колкото го помни, ще успее да убеди себе си и че не е толкова увреден, че е по-близо до това да е здрав, отколкото се е опасявал.
Накрая го пратиха обратно в дома и първия път, когато видя гърба си, той се стресна, дръпна се от огледалото в банята толкова бързо, че се подхлъзна на мокрите плочки и падна. В онези първи седмици след побоя, когато раните още не бяха заздравели напълно, плътта по гърба му беше издута и по време на обяда, когато той седеше сам, по-големите момчета правеха от салфетките мокри топчета, с които го замерваха, и щом го улучеха, надаваха победоносен вик. До онзи миг той не се беше замислял особено как изглежда. Знаеше, че е грозен. Знаеше, че е обезобразен. Знаеше, че е заразен с какви ли не болести. Но никога не се беше смятал за урод. Ето че сега вече беше. В това, в живота му сякаш имаше някаква неизбежност: от година на година нещата се влошаваха, той ставаше все по-отблъскващ, все по-отвратителен. От година на година имаше все по-малко право да бъде човек. Ала вече му беше безразлично, той не можеше да си позволи да не му е безразлично.
Но му беше трудно да живее с това безразличие и кой знае защо, той все не можеше да забрави обещанието на брат Лука, че щом стане на шестнайсет, старият живот ще се прекрати и ще започне нов. Той знаеше, беше наясно, че брат Лука го е лъгал, но не можеше да прогони тези мисли. Шестнайсет години, мислеше си нощем. Шестнайсет години. Щом стана на шестнайсет, всичко това ще приключи.
Веднъж беше попитал брат Лука какъв ще бъде животът им, щом той навърши шестнайсет.
— Ще идеш в колеж — бе отговорил Лука, без да се замисля, и той се беше развълнувал.
Беше попитал в кой колеж и Лука бе посочил — и той го бил завършил (макар че, когато накрая все пак беше постъпил в този колеж, той бе потърсил някакви следи от брат Лука — от Едгар Уилмот, — но не бе открил името му в архива и беше изпитал облекчение, облекчение, че поне тук няма нищо общо с брата, въпреки че именно Лука го бе насърчил да си представя, че някой ден може да се озове там).