— И аз ще дойда да живея в Бостън — каза Лука. — Ще се оженим и ще живеем в апартамент извън университетското градче.
Понякога обсъждаха това: какви предмети ще запише, какво е правил брат Лука в колежа, местата, които ще посетят, след като той се дипломира.
— Някой ден може да си имаме и син — заяви веднъж Лука и той се вцепени, понеже, и без да му казва Лука, знаеше, че Лука ще прави с този техен призрачен син същото, каквото е правил с него, и след време си спомни как си е помислил, че това няма да се случи никога, че няма да допусне никога това призрачно дете, това дете, което не съществуваше и никога нямаше да съществува, няма да допусне никое дете и да припари до Лука.
Спомни си как си е помислил, че ще пази и закриля този техен син, и за един кратък ужасен миг поиска никога да не навършва шестнайсет, понеже знаеше, че навърши ли ги, Лука ще си потърси някой друг, а той не можеше да го допусне.
Сега обаче Лука беше мъртъв. Призрачното дете беше в безопасност. Той спокойно можеше да стане на шестнайсет. Можеше да стане на шестнайсет и да бъде в безопасност.
Минаха месеци. Гърбът му зарасна. Сега след часовете го чакаше човек от охраната, който го отвеждаше на паркинга — да изчакат дежурния възпитател. Веднъж в края на първия срок учителят по математика го попита след часа: мислил ли е вече да постъпи в колеж? Можел да му помогне, можел да му помогне да постъпи — той можел да се запише в някой от най-добрите, най-престижните висши учебни заведения. И, о, да, той искаше, много искаше да се махне оттук, искаше да учи в колеж. В онези дни се разкъсваше между опитите да се примири с голата истина, че чак до последния му ден животът му ще си остане същият, и надеждата, колкото и слаба, колкото и глупава и упорита да бе тя, че нещо може да се промени. Равновесната точка — между примирението и упованието — се местеше всеки ден, всеки час, понякога всяка минута. Той все умуваше какво да прави, накъде да насочи мислите си — към това да приеме нещата каквито са, или към бягството. В онзи миг погледна учителя и тъкмо да отговори — «Да, да, помогнете ми», — когато нещо го спря. Учителят се държеше добре с него, но дали с тази своя доброта не приличаше малко на брат Лука? Какво ли щеше да му струва предложението на учителя да му помогне? Той спореше сам със себе си, докато учителят чакаше отговора му. «Нищо няма да ти стане от още един път — отсичаше онази част в него, където се бе загнездило отчаянието, частта, която искаше да се махне оттук, частта, която броеше дните, докато той навърши шестнайсет, частта, на която другата част все се подиграваше. — Само още един път. Той е поредният клиент. Сега ли намери да се правиш на горд!»
Накрая обаче не се вслуша в този глас — беше ужасно уморен, болеше го, беше ужасно изтощен от толкова много разочарования — и поклати глава.
— Не съм за колеж — каза на учителя с глас, писклив от напрежението да лъже. — Благодаря ви. Но не се нуждая от помощта ви.
— Според мен, Джуд, допускаш голяма греша — отвърна след малко учителят. — Ще ми обещаеш ли да помислиш още?
После се пресегна и го докосна по ръката, при което той се дръпна като попарен, а учителят го погледна някак странно, затова той се обърна и изхвърча от класната стая в коридора, превърнал се в размазани бежови плоскости.
Онази вечер го заведоха в плевнята. Тя всъщност вече служеше не за плевня, а за склад за часовете по трудово обучение и по автомонтьорство — в някогашните отделения за животните имаше полусглобени карбуратори, полупоправени ремаркета на камиони, полузагладени с шкурка люлеещи се столове, които домът продаваше за пари. Той беше в отделението с люлеещите се столове и когато един от възпитателите му се нахвърли, напусна тялото си и се зарея над отделенията, към гредите горе при тавана на плевнята, където поспря и се загледа надолу, към машинариите и мебелите, наподобяващи извънземна скулптура, към пода с разпилени по него пръст и слама, напомнящи за първоначалния живот на плевнята, който така и не бяха успели да заличат, към двамата души, слели се в странна осмокрака твар, единия смълчан, другия шумен, сумтящ, ръгащ и жив. После излетя от кръглия прозорец високо на стената и се зарея над дома, над нивите му, толкова красиви, толкова зелени и жълти от дивия синап през лятото, все така красиви по свой си начин и сега, през декември, когато се бяха ширнали, проблясващи и луннобели, с непокътнат неотъпкан сняг. Той се понесе над всичко това, над земи, за които беше чел, но които не беше виждал никога, през планини, толкова чисти, че само като ги гледаше, и той се чувстваше чист, над езера, големи като океани, и накрая над Бостън, където закръжи все по-надолу и надолу, към сградите, струпани покрай реката, към широкия обръч постройки, изпъстрени с квадрати зеленина, където той щеше да отиде и да се сътвори наново, където щеше да започне животът му, където той можеше да се прави, че всичко, случило се дотогава, е от нечий чужд живот, низ от грешки, които не бива да се обсъждат, да се осмислят никога.