Когато се върна при себе си, възпитателят спеше върху него. Казваше се Колин и както и тази вечер, често беше пиян — той усещаше по лицето си дъха му с мирис на прокиснало. Беше гол, Колин беше по пуловер, но не носеше нищо, освен него, и известно време, затиснат от тежестта му, той лежа, като си поемаше въздух и чакаше възпитателят да се събуди и да го върне в стаята в общежитието, където той да започне да се самонаранява с ножчето.
По едно време, без дори да се замисля, едва ли не като марионетка размърда крайници и се отскубна изпод Колин, после тихо и бързо се облече, а след това, пак без да се замисля, грабна от куката откъм вътрешната страна на отделението подплатеното яке на Колин и навлече и него. Колин беше много по-едър, по-пълен и мускулест, но на ръст той бе почти колкото него и не изглеждаше чак толкова странно. После вдигна от земята джинсите на Колин, извади портфейла му, а след това и парите вътре — не ги преброи, но пачката не бе дебела, значи не бяха много, — които пъхна в джоба си, и хукна презглава. Открай време беше добър бегач, бърз, безшумен и уверен — докато го гледаше как тича по пистата на стадиона, брат Лука все повтаряше, че в жилите му явно тече и кръв на мохиканите, — и изхвърча от плевнята, като остави вратата отворена в блещукащата притихнала нощ, сетне се огледа и щом не видя никого, се устреми към полето зад общежитието на дома.
Оттам до пътя имаше седемстотин-осемстотин метра и макар че след онова, което се беше случило в плевнята, обикновено го болеше, онази нощ той не усещаше болка, усещаше само въодушевление, свръхбудност, сякаш сътворена именно за тази нощ, за това приключение. В края на участъка към дома се свлече на земята и се претърколи внимателно под бодливата тел, като омота около ръцете си ръкавите на якето на Колин, а после вдигна над себе си усуканата бодлива тел, за да се промуши под нея. След като се прехвърли на сигурно навън, въодушевлението му само се засили и той хукна колкото му крака държат в посоката, за която знаеше, че е изток, към Бостън, далеч от дома, далеч от Запада, от всичко. Беше наясно, че накрая ще се наложи да изостави този път, тесен и почти целия черен, и да се придвижи към магистралата, където щеше да се вижда повече, но щеше да бъде и по-безименен, и забърза надолу по хълма, водещ към черната непроходима гора между пътя и междущатската магистрала. По тревата му беше по-трудно да тича, но въпреки това той го предпочете, като внимаваше да не се отдалечава от края на гората, така че, ако мине автомобил, да се шмугне в нея и да се скрие зад някое дърво.
Като възрастен, като осакатен възрастен, после като осакатен възрастен, който наистина е осакатен, като човек, който вече не може дори да ходи и за когото тичането си е същинска магия, нещо непостижимо като летенето, той щеше да се връща изумен към онази нощ: колко чевръст е бил, колко бърз, колко неуморен, какъв късмет е извадил. Щеше да се пита колко ли е тичал онази нощ — мислеше, че най-малко два, а може би и цели три часа, — въпреки че по онова време изобщо не се замисляше за това, мислеше, че трябва да се отдалечи възможно най-много от дома. Слънцето започна да се появява на небето и той влезе на бегом в гората, извор на толкова много страхове при по-малките момчета, толкова гъста, без светлина, че се уплаши дори той, макар че като цяло не се страхуваше от природата, беше навлязъл обаче възможно най-навътре и защото трябваше да прекоси гората, за да излезе на магистралата, и защото знаеше, че колкото по-навътре се скрие, толкова по-малка е вероятността да го открият, накрая избра едно голямо дърво, от най-големите, сякаш размерите му даваха обещание за безопасност, сякаш то щеше да го пази и закриля, сгуши се сред коренищата и заспа.
Когато се събуди, пак беше тъмно, макар че той не беше сигурен дали е късен следобед, късна вечер, или ранна утрин. Тръгна отново през дърветата, тананикаше си, за да се поуспокои и да оповести присъствието си на каквото го дебнеше, за да покаже, че не го е страх, а щом гората го избълва от другата страна, пак беше тъмно, от което той разбра, че всъщност е нощ, че е спал цял ден, мисъл, от която почувства прилив на сили и бодрост. «Сънят е по-важен от храната — смъмри се, понеже беше прегладнял, а после на краката си: — По-бързо.» И отново тръгна, хукна нагоре по хълма към магистралата.