По едно време в гората беше проумял, че има само един начин да стигне в Бостън, затова застана отстрани на пътя и когато спря първият камион и той се качи на него, беше наясно какво трябва да направи, щом камионът спре, и наистина го направи. Направи го отново и отново, и отново, понякога шофьорите му даваха храна и пари, друг път го отпращаха с празни ръце. Всички си бяха направили малки гнезденца отзад в кабината и те лягаха там, а понякога, щом всичко свършеше, го откарваха нататък, а той спеше и светът се движеше под него като от несекващо земетресение. По бензиностанциите си купуваше нещо за ядене и чакаше, докато накрая някой го избереше — винаги се намираше кой да го избере, — след което той се качваше на камиона.
— Накъде си тръгнал? — питаха го.
— Към Бостън — отвръщаше той. — Там е чичо ми.
Случваше се да го досрамее от онова, което прави, толкова много, че чак му се гадеше: беше наясно как никога няма да успее да си внуши, че е бил принуден, правеше секс с тези мъже по своя воля, оставяше ги да вършат каквото им хрумне, представяше се добре, с ентусиазъм. Понякога не му беше до чувства: правеше каквото му се налагаше. Друг начин нямаше. Умееше само това, умееше го добре и впрягаше уменията си, за да стигне на по-добро място. Използваше себе си, за да спаси себе си.
Понякога мъжете го искаха за по-дълго и взимаха стая в някой мотел, а той си представяше, че брат Лука го чака в банята. Понякога му и говореха — така и така, имам син на твоята възраст, казваха, имам дъщеря на твоята възраст, — а той лежеше и слушаше. Понякога гледаха телевизия, докато бъдат готови да поемат отново на път.
Някои бяха жестоки с него, с някои го беше страх, че ще го убият или ще го наранят толкова тежко, че той няма да може да избяга, и в такива мигове изпадаше в ужас и му се приискваше неудържимо да е с брат Лука, да е в манастира, да е с медицинската сестра, държала се толкова мило с него. Но повечето не бяха нито жестоки, нито добри. Бяха клиенти и той им даваше каквото искаха.
След години, когато щеше да е в състояние да се върне към тези седмици по-безпристрастно, щеше да се изуми колко глупав е бил, колко недалновиден: защо просто не е избягал? Защо не е взел спечелените пари и не си е купил с тях билет за автобуса? Мъчеше се отново и отново да си спомни колко е изкарал и макар да знаеше, че не е било много, си мислеше, че парите все са щели да стигнат за билет ако не до Бостън, то до някъде, все едно докъде. Но просто не му беше хрумнало. Сякаш бе вложил цялата си изобретателност, цялата си смелост в бягството от дома и след като беше останал сам, просто бе оставил животът му да бъде направляван от други, просто беше следвал ту един, ту друг мъж, както беше научен. И във всичко, в което се бе променил като зрял човек, именно това, именно мисълта, че е в състояние поне отчасти да е творец на собственото си бъдеще, бе най-трудният за усвояване урок, но и най-благодатният.
Веднъж се появи човек, който смърдеше ужасно и бе толкова потно едър, че той бе напът да се откаже, но макар сексът да бе отвратителен, след това мъжът беше мил с него, беше му купил сандвич и безалкохолно, беше му задавал истински въпроси за него и бе слушал внимателно отговорите, които той си изсмукваше от пръстите. Остана с мъжа две нощи и докато шофираше, човекът слушаше блуграс музика и припяваше: имаше красив глас, плътен и звънлив, и го бе научил на текста на една от песните, затова най-неочаквано той запя заедно с него, докато се носеха по равния път.
— Господи, имаш красив глас, Джоуи — възкликна мъжът и той — колко малодушен беше, колко жалък! — си позволи да се трогне от тази забележка, да се вкопчи в тази проява на привързаност, както плъх се вкопчва в мухлясал хляб. На втория ден мъжът го попита дали иска да остане с него: бяха в Охайо и за съжаление, човекът нямало да продължи на изток, щял да се насочи на юг, но щял да се радва, ако той решел да продължи с него, щял да се грижи за него. Той отклони предложението и мъжът кимна, сякаш го беше очаквал, после му даде цяла пачка банкноти и го целуна, първият, който го правеше.
— Успех, Джоуи — каза му и по-късно, след като си тръгна, той преброи парите и видя, че са повече, отколкото е мислел, повече, отколкото е изкарал предишните десет дни, взети заедно.
По-късно, когато следващият мъж се държа грубо, когато му посегна, той съжали, че не е тръгнал с онзи човек: най-неочаквано Бостън му се стори не толкова важен, колкото нежността, колкото човека, който ще го закриля и ще се държи с добре с него. Съжали, че все взима неправилни решения и явно не може да оцени хората, които наистина се отнасят мило с него: отново се сети за брат Лука, как Лука никога не го е удрял и не му е крещял, никога не го е наричал такъв и онакъв.