Някъде бе пипнал някаква зараза, но не знаеше дали докато е обикалял по пътищата, или още в дома. Караше мъжете да слагат презервативи, но малцина се съгласяваха, а когато не се съгласяха, той се съпротивляваше и викаше, ала не можеше да направи нищо. Знаеше от опит, че трябва да иде на лекар. Вонеше, болеше го толкова силно, че едвам вървеше. В предградията на Филаделфия реши да си почине — нямаше друг избор. Беше направил в ръкава на якето на Колин малка дупка, беше намотал на руло парите и ги беше пъхнал вътре, а после беше прихванал дупката с безопасна игла, която беше намерил в една от мотелските стаи. Слезе от последния камион, макар и по онова време да нямаше представа, че е последният, по онова време си беше помислил: още един. Още един, и ще се добера до Бостън. Беше му неприятно, че трябва да спре точно когато е толкова близо, ала знаеше, че има нужда от помощ, беше изчаквал до последно.
Шофьорът спря на една бензиностанция край Филаделфия — не искаше да влиза с камиона в града. Там той отиде бавно в тоалетната, помъчи се да се поизчисти. От заразата се чувстваше уморен, бе вдигнал температура. Последното, което помнеше от онзи ден — помисли си, че е краят на януари, още беше студено, в лицето го шибаше влажен щипещ вятър, — бе, че е отишъл с края на бензиностанцията, където имаше малко дърво, голо, необичано и самотно, и е седнал до него, като се е облегнал с вече мръсното яке на Колин върху хилавото му, несигурно стъбло, а после е затворил очи с надеждата, че ако поспи, вероятно ще се почувства поне малко по-силен.
Когато се събуди, видя, че е на задната седалка на автомобил и че автомобилът се движи, свиреха Шуберт и той се поуспокои, понеже му звучеше познато в този непознат свят, в чуждата кола, шофирана от чужд човек, чужд човек, когото той нямаше сили да се понадигне и да огледа, в чужди земи и в неизвестна посока. Когато се събуди отново, се намираше в стая, в хол, и се огледа: погледна канапето, на което седеше, масичката отпред, двата фотьойла, каменната камина, всичките в различни оттенъци на кафявото. Изправи се, пак му се виеше свят, но не толкова, и докато се изправяше, забеляза, че на вратата стои мъж, който го наблюдава, мъж, малко по-нисък от него, слаб, но с увиснало шкембе и широк като на жена ханш. Беше с очила с черна пластмасова рамка, но само отгоре, отдолу имаше стъкло, и с коса, подстригана като тонзура, много къса и мека, като козината на норка.
— Ела да хапнеш в кухнята — каза мъжът тихо и беззвучно и той се подчини, тръгна бавно след него към кухнята, там, ако не броим плочките и стените, всичко също беше кафяво: кафява маса, кафяви шкафчета, кафяви столове. Той седна на стола в долния край на масата и мъжът сложи пред него чиния с хамбургер и пържени картофи, чаша, пълна с прясно мляко.
— Обикновено не държа нездравословна храна — обясни мъжът и го погледна.
Той не знаеше какво да отговори.
— Благодаря ви — каза и мъжът кимна.
— Яж — подкани и той започна да се храни, а мъжът седна на челното място и го загледа.
При други обстоятелства той щеше да се засрами, но сега беше прегладнял и му беше все едно. След като се нахрани, се облегна и благодари още веднъж, а мъжът кимна отново и настъпи мълчание.
— Ти проституираш — заяви мъжът и той се изчерви до мораво, после сведе поглед към масата, към лъснатото кафяво дърво.
— Да — призна.
Мъжът издаде тих звук, тихо сумтене.
— Откога проституираш? — попита, но той не можеше да му отговори и продължи да мълчи. — Е? — подкани мъжът. — От две години? От пет? От десет? Цял живот?
Беше подразнен, нещо такова, но говореше тихо, не крещеше.
— От пет години — отвърна той и мъжът пак издаде тихия звук.
— Заразил си се с венерическо заболяване — обясни мъжът, — надушвам го. — Той трепна, наведе глава и кимна. Мъжът въздъхна. — Е — продължи, — пак ти е провървяло, защото съм лекар и по една случайност имам вкъщи антибиотик. — Той стана и отиде с лека стъпка при едно от шкафчетата, после се върна с пластмасово оранжево шишенце, откъдето извади едно хапче. — Глътни го — каза му и той се подчини. — Допий си млякото — подкани и след като той го направи, мъжът излезе от стаята, а той го зачака да се върне. — Е? — рече човекът. — Ела с мен.
Той тръгна с отмалели крака след него към вратата в дъното на хола, която мъжът отключи и отвори. Той се поколеба дали да влезе и мъжът пак изцъка нетърпеливо.