— Върви де — рече. — Там има стая.
Той затвори очи и изтръпнал, ги отвори отново. Започна да се подготвя за жестокостта на мъжа, кротките винаги бяха жестоки.
Щом отиде при вратата, видя, че тя води към сутерен, имаше дървени стъпала, стръмни като на дървена стълба, той трябваше да слезе по тях и пак спря притеснен, а мъжът отново издаде странния звук като от насекомо и го побутна — не силно — отзад по кръста, след което той заслиза с несигурна крачка.
Очакваше зандан, хлъзгав, с вода по стените, усоен, а наистина се озова в стая с матрак, застлан с чаршафи и одеяло, и със син кръгъл килим под него, на лявата стена имаше библиотека от същото необработено дърво, както стълбата, с книги в нея. Помещението беше осветено ярко, агресивно, безпощадно, както той помнеше, такава бе светлината в болниците и полицейските участъци, и високо върху отсрещната стена беше изрязано прозорче с размерите на речник.
— Оставил съм ти дрехи — обясни мъжът и той видя върху матрака сгъната риза и анцуг, а също хавлиена кърпа и четка за зъби. — Банята е там — посочи мъжът ъгъла в дъното, вдясно.
Сетне понечи да си тръгне.
— Чакайте — провикна се той след него и мъжът спря и го погледна, а той започна да разкопчава под погледа му ризата си.
Нещо в лицето на мъжа се промени и той се качи още няколко стъпала.
— Болен си — каза му. — Първо оздравей.
После излезе от стаята и вратата щракна след него.
Онази нощ той спа, защото нямаше какво друго да прави, а и от изтощение. На другата сутрин се събуди и долови миризмата на храна, затова се изправи с пъшкане и се качи бавно по стъпалата, където в горния им край намери пластмасов поднос с чиния яйца на очи и два резена бекон, хлебче, чаша прясно мляко, един банан и още едно от белите хапчета. Чувстваше се неустойчив, едва ли щеше да успее да го свали долу, без да падне, затова седна на едно от недовършените стъпала, изяде си храната и изпи хапчето. След като си почина, се изправи, за да отвори вратата и да занесе подноса в кухнята, но ръчката не поддаде, защото вратата беше заключена. В долния край имаше изрязан малък квадрат, както предположи той, за котка, въпреки че не беше видял котки — отмести гумената преграда и промуши глава.
— Ехо! — провикна се. Сети се, че не знае как се казва мъжът, което не беше необичайно — никога не знаеше как се казват. — Господине! Ехо!
Ала отговор не последва и от тишината в къщата той разбра, че е сам.
Би трябвало да усети паника, би трябвало да усети страх, но той не усети нито едното, нито другото, само смазваща умора, затова остави подноса в горния край на стълбата, слезе бавно и пак заспа.
Цял ден прекара в дрямка, а когато се събуди, мъжът стоеше над него и го гледаше, затова той седна рязко в леглото.
— Вечеря — оповести мъжът и той отиде с него горе, както беше в чуждите дрехи, прекалено широки в кръста и прекалено къси в ръкавите и крачолите, защото потърси своите, но не ги намери.
Парите ми — помисли си, ала сега не му беше до тях, съзнанието му беше размътено.
Седна отново в кафявата кухня и мъжът му донесе хапчето, както и чиния кафяво руло стефани с купчинка картофено пюре и броколи, а също втора чиния за себе си и двамата започнаха да се хранят в мълчание. Мълчанието не го притесняваше — обикновено беше само добре дошло, — мълчанието на този човек обаче наподобяваше по-скоро дебнене, както котката мълчи и наблюдава, наблюдава, наблюдава толкова втренчено, че чак не знаеш какво толкова вижда, а после най-неочаквано скача и сграбчва с лапа нещо.
— Какъв лекар сте? — попита той плахо и мъжът го погледна.
— Психиатър — отговори. — Знаеш ли какво е това?
— Да — потвърди той.
Мъжът пак издаде онзи звук.
— Харесва ли ти да си проститутка? — поинтересува се и кой знае защо, той усети как в очите му избиват сълзи, после обаче премига и те изчезнаха.
— Не — рече.
— Защо тогава го правиш? — попита мъжът и той поклати глава. — Говори — отсече човекът.
— Не знам — отвърна той и мъжът изсумтя. — Умея това — рече накрая.
— Добър ли си? — поинтересува се мъжът, а той и този път усети как му пари в очите и мълча дълго.
— Да — каза и това бе най-страшното признание, което бе правил някога, думата, която изрече най-трудно.
След като приключиха, лекарят отново го придружи до вратата и пак го побутна леко.
— Чакайте — спря го той, докато човекът затваряше вратата. — Аз се казвам Джоуи. — Мъжът не каза нищо, само го изгледа. — А вие?
Човекът продължаваше да го гледа, но сега, както си помисли той, почти се усмихваше или най-малкото бе напът да изрази нещо с лицето си. После обаче не го направи.