— Доктор Трейлър — каза и сетне побърза да затвори вратата, сякаш тази информация е птица, която може да отлети, ако той не я хване като в капан вътре в себе си.
На другия ден го болеше по-малко, температурата му беше поспаднала. Когато обаче се изправи, видя, че още е омаломощен, залитна, замахна с ръце и все пак накрая не падна. Тръгна към библиотеката, огледа книгите, все евтини издания с меки корици, издути и тупнали от горещината и влагата, с лек приятен дъх на мухъл. Намери «Ема», която бе чел в часовете в училището, преди да избяга, и я занесе бавно в горния край на стълбището — там, докато закусваше и си пиеше хапчето, намери докъде е стигнал и продължи да чете нататък. Този път имаше и сандвич, увит в хартиена салфетка с думата «обяд», написана със ситни букви. След като се нахрани, той слезе заедно с книгата и сандвича долу и легна, при което си припомни колко му е липсвало четенето, колко признателен е за възможността да забрави за малко за живота си.
Отново поспа, отново се събуди. Вечерта вече бе много уморен, болката отчасти се беше върнала и когато доктор Трейлър му отвори вратата, мина доста време, докато той се качи по стъпалата. По време на вечерята не каза нищо, доктор Трейлър също, ала когато му предложи да му помогне със съдовете или с готвенето, доктор Трейлър го изгледа.
— Болен си — рече му.
— Вече съм по-добре — възрази той. — Ако искате, мога да помогна в кухнята.
— Не, казах ти вече — болен си — отсече доктор Трейлър. — Заразен си. Само това оставаше някой заразен да ми пипа храната. — Той сведе поглед, почувства се унизен. Настъпи мълчание. — Къде са родителите ти? — попита доктор Трейлър и той отново поклати глава. — Говори — нареди доктор Трейлър и този път беше подразнен, макар че и сега не повиши тон.
— Не знам — изпелтечи той. — Никога не съм имал родители.
— Как си станал проститутка? — поинтересува се доктор Трейлър. — Сам ли започна, или някой ти помогна?
Той преглътна, усетил как храната в стомаха му става на пихтия.
— Някой ми помогна — прошепна.
Настъпи мълчание.
— Не ти харесва да те наричам проститутка — продължи мъжът и този път той успя да вдигне глава и да го погледне.
— Не — потвърди.
— Разбирам — каза мъжът. — Но си такъв, нали? Въпреки че, ако предпочиташ, мога да те наричам и по друг начин, може би курва. — Той продължи да мълчи. — Така по-добре ли е?
— Не — пророни отново.
— Значи проститутка, нали? — допълни мъжът и го загледа, затова накрая той кимна.
Онази вечер в стаята затърси с какво да се пореже, но в помещението нямаше нищо остро, нищичко, дори страниците на книгите бяха размекнати и нагънати. Затова той заби възможно най-силно нокти в прасците си, сгърбен и смръщен от усилието и от това че му е неудобно, и накрая разкъса кожата, сетне прокара нокътя си напред-назад по раната, за да я разшири. Успя да направи само три разреза върху десния си крак, после вече бе много уморен и отново заспа.
На третата сутрин се чувстваше значително по-добре: по-силен, по-бърз. Закуси, почете, после отмести подноса, пъхна глава в отвора на вратата и се замъчи как ли не да провре и раменете си. На под какъвто и ъгъл да опитваше, просто бе прекалено голям, а отворът — прекалено малък, затова накрая се видя принуден да спре.
Почина си малко и пак пъхна глава през дупката. Виждаше отляво хола и отдясно кухнята и затърси някакви следи. В къщата беше много подредено, от което той се досети, че доктор Трейлър живее сам. Извиеше ли врат, виждаше в дъното вляво стълбището за горния етаж и точно зад него входната врата, не можеше обаче да различи колко ключалки има на нея. Но най-същественото в къщата беше тишината: тук не тиктакаха часовници, отвън не се чуваха автомобили или хора. Къщата сякаш се рееше в открития Космос, толкова тихо беше в нея. Единственият звук идваше от хладилника, който ту мъркаше, ту притихваше, но притихнеше ли, тишината не се нарушаваше от нищо.
Но колкото и безлика да беше къщата, той бе и запленен от нея: това бе едва третата къща, в която някога бе влизал. Втората беше на Лиърови. А първата на един клиент, на много важен клиент, както го бе предупредил брат Лука, живееше в предградията на Солт Лейк Сити и плащаше допълнително, понеже не искал да ходи по мотели. Къщата му беше огромна, цялата от кафяв пясъчник и стъкло, брат Лука беше дошъл заедно с него и се бе спотаил в банята — с размерите на някоя от мотелските им стаи — при спалнята, където той и клиентът правиха секс. След време, вече като зрял човек, той щеше да превърне в свой фетиш къщите, особено собствената си, макар че още преди да купи жилището на Грийн стрийт, Къщата Фенер и апартамента в Лондон, на няколко месеца си купуваше списания за къщи, за хора, които прекарваха живота си в това да правят красивите места още по-красиви, разлистваше ги бавно и проучваше всяка картинка. Приятелите му го взимаха на подбив, но той нехаеше: мечтаеше за деня, когато ще има свой дом с вещи, които да са само и единствено негови.