Онази вечер доктор Трейлър го пусна отново и той отново отиде в кухнята, където двамата седнаха да се хранят в мълчание.
— Сега се чувствам по-добре — престраши се той да каже, а после, след като доктор Трейлър не отговори: — Ако искате нещо.
Гледаше достатъчно реалистично на нещата, за да знае, че няма да го пуснат да си тръгне, без да се е отплатил по един или друг начин на доктор Трейлър — надяваше се все пак да го пуснат да си тръгне. Но доктор Трейлър поклати глава.
— Може и да се чувстваш по-добре, но пак си болен — рече му. — Трябва да минат десет дни, докато антибиотиците отстранят инфекцията. — Той извади от устата си една кост на риба, толкова тънка, че чак прозрачна, и я сложи отстрани на чинията. — Само не ми казвай, че това е първото венерическо заболяване, което си пипнал — допълни и го погледна, а той отново се изчерви до мораво.
Онази вечер започна да умува какво да прави. Помисли си, че вече е достатъчно силен, за да избяга. При следващата вечеря щеше да тръгне след доктор Трейлър и когато той се обърнеше с гръб към него, щеше да хукне към вратата, да изскочи навън и да потърси помощ. Имаше известни спънки с този план — дрехите му още не бяха при него, той нямаше обувки, — но беше сигурен, че в тази къща има нещо гнило, че в този доктор Трейлър има нещо гнило и той трябва на всяка цена да се махне оттук.
На другия ден се постара да си пести силите. Не го свърташе на едно място и не му беше до четене, но все пак се сдържа и не тръгна да снове напред-назад из стаята. Запази сандвича за деня и го пъхна в джоба на чуждото долнище от анцуг, за да има какво да яде, ако се наложи да се крие дълго. В другия джоб прибра найлоновия плик от кошчето за отпадъци в банята — реши, че може да го разкъса на две и веднага щом излезе от обсега на доктор Трейлър, да си направи от него обувки. После зачака.
Онази вечер обаче изобщо не го пуснаха от стаята. От мястото, където седеше недалеч от отвора, той видя как осветлението в хола се включва, замириса му и на готвено.
— Доктор Трейлър! — извика той. — Ехо! — Но не последва друго, освен тишина, нарушавана само от звука на месото, което се пържеше в тигана, и вечерните новини по телевизията. — Доктор Трейлър! — извика той пак. — Много ви моля, много ви моля!
Ала не се случи нищо и след като крещя дълго, той се почувства омаломощен и слезе долу.
Онази нощ му се присъни сън, че на горния етаж в къщата има наредени една до друга стаи, всички с ниски легла и с кръгли мъхести килими под тях, и че на всяко легло има по едно момче: някои от момчетата бяха по-големи, защото бяха отдавна в къщата, други бяха по-малки. Никое не знаеше за съществуването на другите, те не се чуваха помежду си. Той си даде сметка, че не е наясно с физическите измерения на къщата и в съня му тя се превърна в небостъргач със стотици стаи, със стотици килии — във всяка имаше по едно момче и всяко момче чакаше доктор Трейлър да го пусне навън. Тогава той се събуди задъхан и изтича в горния край на стълбата, но когато бутна преградата върху дупката, тя не помръдна. Понадигна я и видя, че отворът е запечатан с парче сива пластмаса, и колкото и да го буташе, то не се отместваше.
Той не знаеше какво да прави. Опита се да стои буден през цялата нощ, но по едно време заспа и когато се събуди, го чакаше подносът със закуската и обяда и с две хапчета: едно за сутринта и едно за вечерта. Стисна между пръстите си хапчетата и ги огледа — ако не ги глътнеше, нямаше да оздравее, а доктор Трейлър нямаше да го докосне, ако не е здрав. Но ако не ги вземеше, нямаше да оздравее и знаеше от опит колко ужасно ще се чувства, колко невъобразимо мръсен ще бъде, сякаш целият, и отвън, и отвътре, е напръскан с изпражнения. Тогава започна да се клати напред-назад. «Какво да правя? — попита. — Какво да правя? — Сети се за дебелия шофьор на камион, онзи, който се бе държал добре с него. — Помогни ми — примоли му се, — помогни ми.»
«Братко Лука — примоли се, — помогни ми, помогни ми.»
За кой ли път си помисли: «Пак взех погрешното решение. Напуснах място, където ако не друго, поне можех да излизам навън, да ходя на училище, където знаех какво ще ми се случи. А сега нямам нищо от тези неща».