«Какъв глупак си — каза вътрешният му глас, — какъв глупак.»
Всичко това продължи още шест дни: храната му се появяваше, докато той спеше. Взимаше си хапчетата, не можеше да не ги взима.
На десетия ден вратата се отвори — на нея стоеше доктор Трейлър. Той беше толкова уплашен, толкова изненадан, че не бе подготвен, но още преди да се е изправил, доктор Трейлър затвори вратата и тръгна към него. Носеше на рамо желязна маша, държеше я нехайно, както се държи бейзболна бухалка, и когато се приближи, той се ужаси: какво означаваше това? Какво щяха да му направят?
— Събличай се — каза доктор Трейлър със същия беззвучен глас и той се подчини, а доктор Трейлър свали от рамото си машата и той инстинктивно се наведе с ръце над главата.
Чу как лекарят издава тихия влажен звук. После доктор Трейлър си разкопча панталона и застана пред него.
— Смъкни го — нареди и той се подчини, но още преди да е започнал, доктор Трейлър го сръга с машата по врата. — А си опитал нещо — рече му, — а си ме ухапал или нещо друго, ще те удрям по главата, докато станеш на пихтия, ясно ли е?
Той кимна, беше толкова стъписан, че бе изгубил дар слово.
— Говори — кресна доктор Трейлър и той трепна.
— Да — изпелтечи. — Да, ясно.
Страхуваше се, разбира се, от доктор Трейлър, страхуваше се от всички тях. Но и през ум не му беше минавало да се съпротивлява на клиентите, и през ум не му беше минавало да се опълчва срещу тях. Те бяха силни, а той — не. А и брат Лука го беше обучил добре. Той бе прекалено покорен. Както доктор Трейлър го бе накарал да признае, той беше добра проститутка.
Всеки ден протичаше така и макар че сексът не беше по-неприятен от друг път, той беше убеден, че това е само началото, че накрая всичко ще стане много страшно, много странно. Беше чувал от брат Лука — беше гледал на видео неща, каквито хората си причиняват един на друг: предмети, които използват, инструменти и оръжие. На няколко пъти ги беше изживявал лично. Но знаеше, че в много отношения му е провървяло: бил е пощаден. Ужасът пред неизвестността бе в много отношения по-страшен от ужаса от самия секс. Нощем си представяше неща, каквито не можеше да си представи, задъхваше се от паника и дрехите му — вече други, но пак не неговите — ставаха лепкави от потта.
В края на един от сеансите той попита доктор Трейлър дали може да си тръгне.
— Много ви моля — рече му. — Много ви моля.
Но доктор Трейлър отвърна, че му бил предоставил десет дни на гостоприемство и той трябвало да му се отплати за тях.
— А после мога ли да си тръгна? — попита той, но лекарят вече се бе запътил към вратата.
На шестия ден, през който се отплащаше, измисли план. За секунда-две — не повече — доктор Трейлър пъхаше машата под лявата си ръка и с дясната разкопчаваше колана на панталона си. Ако той си преценеше добре времето, можеше да удари лекаря по лицето с някоя книга и да се опита да избяга. Трябваше да действа бързо, трябваше да бъде много чевръст.
Огледа една по една книгите по лавиците и съжали, че сред тези дебели тухли с меки корици няма и няколко с твърди корици. Ако замахнеше с някоя по-тънка, щеше да се получи само нещо като плесница, но на него щеше да му е по-удобно, затова избра «Дъблинчани»: беше достатъчно тънка, за да я хване здраво, огъваше се лесно, за да удря с нея по лицето. Пъхна я под матрака, а после си даде сметка, че дори не се налага да се крие, можеше просто да я остави до себе си. Така и направи и зачака.
Когато доктор Трейлър се появи с машата и започна да разкопчава колана на панталона си, той скочи и го фрасна с все сила по лицето, после чу как мъжът пищи и машата пада с дрънчене върху циментовия под, лекарят се опита да го сграбчи за глезена, той обаче му се изплъзна, качи се с препъване по стълбата, отвори рязко вратата и хукна. Видя върху входната врата какви ли не ключалки и за малко да се разплаче, докато мърдаше насам-натам със сковани пръсти резетата, накрая обаче излезе навън и се завтече колкото му държат крака. «Можеш го, можеш го» — крещеше гласът в главата му, та както никога да го насърчи, а после: — По-бързо, по-бързо, по-бързо!“ След като той бе започнал да се възстановява, храната на доктор Трейлър ставаше рее по-малко, което означаваше, че той постоянно бе омаломощен, постоянно бе уморен, сега обаче не можеше да го спре нищо, той тичаше и викаше за помощ. Но докато тичаше и крещеше, виждаше, че няма да го чуе никой: наоколо нямаше къщи и макар той да беше очаквал дървета, дървета също нямаше, имаше само равни голи полета и той нямаше къде да се скрие. Усети и колко е студено, усети как в ходилата му се забива нещо, но продължи да тича.