После чу зад себе си други стъпки, които кънтяха по асфалта, и познатото потракване и разбра, че е доктор Трейлър. Мъжът дори не му изкрещя, не му се закани, но когато се обърна да види дали е наблизо — а той беше съвсем наблизо, само на няколко метра от него, — се препъна, падна и си удари бузата в пътя.
След падането силите го напуснаха, едно ято птици се вдигна шумно и побърза да отлети и той видя, че подрънква разкопчаният колан, който доктор Трейлър вадеше от панталона и с който започна да го бие и бие, докато той лежеше, свит на кълбо. През цялото време мъжът мълчеше и той не чуваше друго, освен как доктор Трейлър диша, как пъхти от усилието, докато го млати все по-силно и силно с колана по гърба, краката, врата.
В къщата побоят продължи и през следващите дни, през следващите седмици го биеха отново и отново. Не редовно — той никога не знаеше какво го чака оттук нататък, — но достатъчно често и от това, както и от липсата на храна, постоянно му се виеше свят, той постоянно се чувстваше омаломощен: усещаше, че никога вече няма да има сили да избяга повторно. Както се опасяваше, сексът също стана по-гаден и го караха да прави неща, за които после не бе в състояние да говори с никого, дори със самия себе си, и макар че невинаги беше ужасно, той живееше в постоянната рехава мараня на страха, убеден, че ще умре в къщата на доктор Трейлър. Веднъж сънува, че е мъж, истински голям мъж, а още е в сутерена и чака доктор Трейлър, и разбра в съня, че нещо му се е случило, че си е изгубил разсъдъка и е като момчето, с което живееше в една стая в дома, а щом се събуди, се замоли да умре по-скоро. През деня, заспеше ли, сънуваше брат Лука и след като се събудеше, осъзнаваше колко го е пазил брат Лука, колко добре се е държал с него, колко мил е бил. Веднъж се качи с куцукане горе на стълбата и се хвърли оттам, пак се качи и се хвърли още веднъж долу.
После един ден (след три? След четири месеца? По-късно Ана щеше да му каже, че според доктор Трейлър са минали три месеца, откакто го е намерил на бензиностанцията) доктор Трейлър каза:
— Писна ми от теб. Ти си мръсен, отвращаваш ме, върви си.
Той направо не повярва. Но после си върна дар словото.
— Добре — рече, — добре. Тръгвам си още сега.
— Не — спря го доктор Трейлър, — ще си тръгнеш както искам аз.
Няколко дни не се случи нищо и той реши, че и това е било лъжа, пак добре че не се беше обнадеждил много и най-после бе успял да усети кога го лъжат. Доктор Трейлър бе започнал да му носи храната върху няколко страници от днешния вестник и веднъж той погледна датата и видя, че е рожденият му ден.
— На петнайсет години съм — оповести на тихата стая и чак му се повдигна, щом чу думите — надеждите, фантазиите, небивалиците, за които само той знаеше, че се крият зад тези думи.
Но не се разплака: умението да не плаче бе единственото му постижение, единственото, с което той можеше да се гордее.
После една вечер доктор Трейлър слезе долу с машата.
— Ставай — каза и го сръга отзад, докато той се качваше неустойчиво по стълбата, падаше на колене, пак се изправяше, препъваше се отново и отново се изправяше.
Както го побутваше с машата, доктор Трейлър го отведе чак при входната врата, която беше отворена, леко открехната, а после и навън в нощта. Още беше студено, още беше влажно, но и през страха той долови, че времето се променя, че макар за него да е застинало, за останалия свят не е и там сезоните се редуват без оглед на нищо — той усети мириса на въздуха, който вече ставаше зелен. До него имаше гол храст с черен клон, но точно на върха му се мержелееха няколко светлолилави пъпки и той ги загледа трескаво, опита да запечата образа и да го задържи в паметта си, докато не са го побутнали отново с машата да върви нататък.
При автомобила доктор Трейлър отвори багажника и пак го сръга с машата, а той се чу, че издава звуци като хлипане, но не плачеше, само се качи вътре, макар че беше омаломощен и се наложи доктор Трейлър да му помага, като го държи с пръсти за ръкава на ризата, за да не трябва да го докосва.
Потеглиха. Багажникът беше чист и голям и той се претърколи в него — чувстваше как завиват, как се изкачват и се спускат по хълмове, как после минават по гладкия път покрай дълги равнини. След това колата зави рязко наляво и той заподскача от неравната земя, докато накрая автомобилът спря.
Багажникът се отвори и доктор Трейлър му помогна да слезе, като го подръпна за ризата, сетне го изтика с машата пред колата.
— Стой там — каза му, а той се подчини разтреперан и загледа как лекарят се качва отново на колата, смъква прозореца, навежда се към него. — Бягай — подкани, а когато той продължи да стои там като вцепенен: — Нали обичаш много да бягаш? Хайде, бягай.