Доктор Трейлър запали двигателя и най-сетне той се окопити и хукна. Намираха се на поле, на голям гол квадрат пръст, където до няколко седмици щеше да поникне трева, но сега нямаше нищо, само тук-там имаше замръзнали плитки локви с лед, който се трошеше като порцелан под голите му крака, и ситни бели камъчета, които светеха като звезди. В средата на полето имаше падинка, съвсем малка, и отдясно беше пътят. Той не виждаше дали е голям, виждаше само, че е път, но по него не минаваха коли. Отляво полето беше оградено с бодлива тел, но оградата беше далеч и той не различаваше какво има зад нея.
Тичаше, а автомобилът го следваше по петите. В началото всъщност му беше приятно, че тича, че е под открито небе, далеч от къщата: дори това, дори ледът вместо трева под краката му, дори вятърът, който го шибаше в лицето, дори калникът, който го побутваше отзад по краката, дори всичко това бе за предпочитане пред онази къща, пред стаята със стени от сгурия и прозорец, толкова малък, че не беше никакъв прозорец.
Той тичаше. Доктор Трейлър го следваше и понякога натискаше газта, след което той хукваше по-бързо. Но сега не можеше да тича както навремето и падаше отново и отново. Паднеше ли, автомобилът намаляваше скоростта и доктор Трейлър викаше — не ядосано, дори не силно:
— Ставай. Ставай и тичай, става и тичай, иначе се връщаме в къщата.
И той намираше сили да стане и да хукне отново.
Тичаше. Тогава не знаеше, че тича за последен път в живота си, и много по-късно щеше да се пита: ако съм го знаел, дали съм щял да тичам по-бързо? Но това, разбира се, беше невъзможен въпрос, не-въпрос, аксиома без решение. Той падаше отново и отново и на дванайсетия път замърда уста в опит да каже нещо, но от нея не излизаше нищо.
— Ставай — чу той как му казва мъжът. — Ставай. Паднеш ли още веднъж, ще ти е за последно.
И той отново стана.
Този път обаче не се затича, само вървеше и се препъваше, пълзеше, за да се отдалечи от колата, а колата го блъскаше все по-силно и силно. Направи така, че всичко това да спре — помисли си той, — направи така, че да спре. Спомни си — кой ли му я беше разказвал? Някой от братята, но кой? — една история за благочестиво момченце, момченце, озовало се в далеч по-тежки обстоятелства от него, което много дълго било послушно (още нещо, по което двамата с момченцето се различаваха) и после една нощ отправило към Бога молитва да го прибере: готов съм, рекло момченцето от историята, готов съм, и се явил ангел, ужасен, златокрил, с очи като огън, който го притиснал между крилете си — момченцето станало на пепел и си отишло, избавило се от света.
„Готов съм — каза той, — готов съм“, и зачака да дойде да го спаси ангелът със страховитата си ужасна хубост.
Последния път, когато падна, вече не успя да се изправи.
— Ставай! — чу как му крещи доктор Трейлър. — Ставай!
Но той не можеше. После чу как двигателят се включва отново и усети, че фаровете се насочват към него — два огнени снопа като очите на ангела, затова извърна глава настрани и зачака, а автомобилът се приближи, прегази го и всичко приключи.
Това беше краят. След това той стана зрял човек. Докато лежеше в болницата с Ана, седнала до него, си даваше обещания. Връщаше се към грешките, които е правил. Все не преценяваше на кого да се довери: беше тръгвал след всеки, проявил към него някаква доброта. После обаче реши да промени това. Никога вече нямаше да се доверява толкова лесно. Никога вече нямаше да прави секс. Никога вече нямаше да очаква да го спасят.
— Никога вече няма да бъде толкова страшно — все му повтаряше Ана в болницата. — Никога вече нещата няма да бъдат толкова страшни.
И макар той да знаеше, че Ана има предвид болката, му беше приятно да си мисли, че тя говори за живота му изобщо: че от година на година нещата ще се подобряват. И Ана се оказа права: нещата наистина се подобриха. Прав се оказа и брат Лука, защото, когато той стана на шестнайсет години, животът му се преобрази. Една година след доктор Трейлър вече учеше в колежа, за който беше мечтал, ден след ден не правеше секс, ставаше все по-чист. От година на година животът му ставаше все по-невероятен. От година на година му вървеше все повече и самият той се изумяваше отново и отново с какви неща и с каква щедрост е възнаграждаван, изумяваше се от хората, които се появяваха в живота му, хора, толкова различни от онези, които познаваше, че сякаш бяха от друг вид: как изобщо беше възможно доктор Трейлър и Уилем да спадат към един и същ вид? Отец Гавриил и Анди? Брат Лука и Харолд? Дали онова, което съществуваше в първата група, се срещаше и във втората и ако се срещаше, как така тази втора група е взела друго решение, как хората в нея са избрали какви да станат? Нещата не само се бяха поправили, те се бяха преобърнали изцяло, в почти невъзможна степен. В началото той нямаше нищо, а после получи от всичко неприлично много. Помнеше твърдението на Харолд, че животът го е възмездил за загубите, и си даваше сметка, че в него има някаква истина, макар и понякога да му се струваше, че животът не просто го е възмездил за самия себе си, но го е направил разточително, сякаш го молеше да му прости, обсипал го е с богатства, отрупал го е с всякакви прекрасни красиви неща, за които той е копнял, така че да не му се сърди и да го остави да го тласка нататък. И така с годините той престъпваше отново и отново обещанията, които сам си беше дал. Накрая пак тръгваше след хората, които се държаха добре с него. Пак се доверяваше. Пак правеше секс. Пак се надяваше да го спасят. И беше прав да постъпва така: невинаги, разбира се, но през повечето време. Загърбваше уроците на миналото и по-често, отколкото бе редно, биваше възнаграждаван за това. Не съжаляваше за нищо, дори за секса, защото го правеше с надежда, та да ощастливи някого, някого, който му бе дал всичко.