Това беше преди осем месеца и през тези осем месеца нещата се подобриха: както си помисли Уилем, подобриха се не в неговата версия, когато той се преструваше, че всичко е наред, и подминаваше всички неудобни доказателства и подозрения, говорещи за обратното, а наистина се подобриха. Той виждаше, че Джуд наистина е по-спокоен: не толкова потиснат физически, по-привързан, и то защото знаеше, че Уилем го е освободил от онова, което възприемаше като свои задължения. Самонараняваше се с бръснача много по-рядко. Сега вече не се налагаше Харолд или Анди да му потвърждават, че Джуд е по-добре: сега той и сам знаеше, че е така. Единствената трудност бе, че и досега желаеше Джуд, и от време на време се налагаше да си напомня да не отива по-надалеч, че се е доближил до границите на търпимото при Джуд, и спираше. В такива мигове бе сърдит, но не на Джуд и дори не на себе си — никога не се бе чувствал виновен, задето му се прави секс, не се чувстваше виновен и задето му се прави сега, — а на живота, направил така, че Джуд да се страхува от нещо, което той винаги е свързвал само и единствено с насладата.
Внимаваше с кого спи: подбираше хора (всъщност жени: почти всички бяха жени), за които чувстваше или знаеше от опит, че всъщност се интересуват от него само заради секса и няма да го разгласяват. Често бяха объркани и той не ги винеше.
— Имаш връзка с мъж ли? — питаха, а той отговаряше, че да, но че връзката е неангажираща. — Значи не си гей? — учудваха се те, а той отвръщаше:
— Като цяло не.
По-младите жени го приемаха по-лесно: имаха гаджета (бивши и настоящи), също спали с мъже, самите те бяха спали с жени.
— О! — възкликваха и обикновено не казваха нищо повече — и да имаха други притеснения, други въпроси, не ги задаваха.
Тези по-млади жени — актриси, гримьорки, костюмерки — също не искаха връзка с него, често не искаха никаква връзка. Понякога го разпитваха за Джуд — как са се запознали, що за човек е — и той отговаряше, но се натъжаваше и Джуд му липсваше.
Ала внимаваше много този живот да не нахълтва и в живота му у дома. Веднъж на една клюкарска страница се появи материал, в който не се споменаваха имена — донесе му го Кит, — но който очевидно беше за него, и след като се двоуми дълго да казва ли на Джуд, накрая реши да не го прави, така и така Джуд никога нямаше да види материала, пък и нямаше причини Джуд да се сблъсква лице в лице с нещо, което на теория знаеше, че се случва.
Джей Би обаче все пак видя материала (той предполагаше, че са го видели и други негови познати, но Джей Би го спомена) и го попита дали е вярно.
— Не знаех, че вие, момчета, имате неангажираща връзка — подметна Джей Би, но по-скоро от любопитство, а не с укор.
— О, да — отвърна той нехайно. — Още от самото начало.
Натъжаваше се, разбира се, че сексуалният му живот и животът у дома са в две различни плоскости, но бе достатъчно зрял, за да е наясно, че във всяка връзка има нещо, което не те удовлетворява и те разочарова, нещо, което трябва да търсиш другаде. Така например приятелят му Роман беше женен за жена, която, макар красива и вярна, бе прословуто неумна: не разбираше филмите, които Роман правеше, а тръгнеше ли човек да говори с нея, скоро се хващаше, че съвсем съзнателно преформатира скоростта, сложността и съдържанието на разговора, понеже тя често изглеждаше объркана, ако разговорът се насочеше към политика, финанси, литература, изкуство, храна, архитектура, околна среда. Той знаеше, че Роман е наясно с този недостатък и на Лайза, и на отношенията им.
— Какво пък — каза той веднъж на Уилем, без той изобщо да го пита, — ако ми се води добър разговор, мога да говоря с приятелите си, нали така?
Роман бе сред първите му приятели, които се ожениха, и навремето той бе очарован, но и озадачен от избора му. Сега обаче знаеше: винаги жертваш нещо. Въпросът бе какво жертваш. Беше наясно, че за някои хора — за Джей Би, вероятно за Роман — собствената му жертва изглежда немислима. Преди години тя щеше да му изглежда и на него немислима.
Напоследък често се сещаше за една пиеса, в която бе участвал в последния курс, беше написана от мудна скучна жена с вид на насекомо от Факултета по драматургия, която след години щеше да пожъне огромен успех като сценаристка на шпионски филми, но която в последния курс се бе мъчила да пише драми в стила на Пинтър за нещастни семейни двойки. В „Ако това беше филм“ се разказваше за нещастна семейна двойка — той беше преподавател по класическа музика, тя пишеше либрета, — която живееше в Ню Йорк. Тъй като двамата вече бяха прехвърлили четиресетте (в ония години сива зона, невъзможно далечна и невъобразимо мрачна), и на двамата им липсваше чувство за хумор, и двамата постоянно тъгуваха за по-младото си „аз“ от времето, когато животът е изглеждал пълен с обещания и надежда, когато са били влюбени и самият живот е приличал на любовен роман. Той изпълняваше ролята на съпруга и макар отдавна да бе осъзнал, че пиесата всъщност е ужасна (в нея имаше реплики от рода на: „Това тук не ти е «Тоска»! Това тук е животът!“), още помнеше финалния си монолог от второ действие, когато съпругата оповестява, че иска да си тръгне, че не се чувства удовлетворена от брака и е убедена, че я чака по-добър човек.