СЕТ: Толкова ли не разбираш, Ейми? Грешиш. Отношенията между двама души никога не ти дават всичко. Дават ти само някои неща. Взимаш всичко, което искаш да получиш от някого: да кажем, сексуално привличане, добър разговор, финансова подкрепа, интелектуална съвместимост, добро отношение, вярност, и си избираш три от тези неща. Точно три. Хайде четири, ако ти провърви много. Останалите трябва да търсиш другаде. Само във филмите намираш човек, който ти дава всичко накуп. Но това тук не е кино. Това е суровата действителност и трябва да определиш с кои три качества искаш да прекараш остатъка от живота си, а после да ги потърсиш у някой друг. Такава е суровата действителност. Толкова ли не виждаш, че е капан? Ако и занапред се опитваш да намериш всичко накуп, накрая ще останеш с празни ръце.
ЕЙМИ (плаче): И ти какво избра?
СЕТ: Не знам (пауза). Не знам.
Навремето той не вярваше в тези думи, защото навремето наистина всичко изглеждаше възможно: той беше на двайсет и три и всички бяха млади, привлекателни, умни, страхотни. Всички си мислеха, че ще бъдат приятели десетилетия наред, до края на живота си. При повечето обаче не се получи, разбира се. С годините осъзнаваш, че ценните за теб качества на хората, с които спиш или с които излизаш, не са непременно качествата, с които искаш да живееш, с които искаш да бъдеш, с които искаш да караш дните си. Ако си умен и ти провърви, го научаваш и го приемаш. Решаваш кое е най-важното за теб и го търсиш, учиш се да си здраво стъпил на земята. Всеки избира различни неща: Роман бе избрал красотата, милото отношение, покорството, Малкълм, както му се струваше на него, бе избрал надеждността и добрата подготовка (Софи беше неустоимо оправна) и естетическата съвместимост. А той? Той бе избрал приятелството. Разговорите. Добротата. Интелигентността. Преди да навърши четиресет, бе гледал връзките на едни или други хора и си бе задавал въпроса, подхранвал (и подхранващ) безброй разговори по купоните и сбирките: какво става там? Сега обаче, малко преди да навърши четиресет и осем, разглеждаше връзките на хората като отражение на най-съкровените и същевременно на най-неизразимите им желания, на надеждите и колебанията им, придобили физическа форма, формата на друг човек. Сега гледаше двойките — по ресторантите, на улицата, по купони — и се питаше: защо сте заедно? Какво сте определели като жизненоважно за себе си? Какво ви липсва и искате да ви го даде друг? Сега за него една връзка беше успешна, ако двамата бяха разбрали кое е най-доброто, което другият може да даде, и са предпочели също да го ценят.
Вероятно не бе съвпадение и че той за пръв път бе започнал да се съмнява в психотерапията — в нейните обещания, в предварителните ѝ условия. Никога дотогава не бе оспорвал, че в най-лошия случай тя действа благотворно: като по-млад дори бе разглеждал като някакъв лукс правото да говори, без всъщност да го прекъсват, петдесет минути за живота си — доказателство, че някак се е превърнал в човек, чийто живот заслужава такова дълго осмисляне, такъв снизходителен слушател. Сега обаче долавяше колко нетърпелив е станал към онова, което бе започнал да възприема като зловещия педантизъм на психотерапията, към намека, че животът може да се поправи, че съществуват обществени норми и пациентът е насочван към това да започне да им съответства.
— Май премълчаваш нещо, Уилем — каза Идрис, психотерапевтката му от години, а той си замълча.
Психотерапията, психотерапевтите обещаваха строг отказ от оценка (но нима изобщо беше възможно да говориш с някого и да не го оценяваш, да не го съдиш?) и въпреки това с всеки въпрос сякаш те побутваха, тикаха те леко, но необратимо към това да признаеш някакъв недостатък, да решиш проблем, за чието съществувание не си и подозирал. През годините той бе имал приятели, убедени, че детството им е било щастливо, че родителите са ги обичали, а после психотерапията им е отворила очите за истината, че не е така. Той не искаше да му се случва и на него, не искаше да му казват, че удовлетворението му всъщност не е никакво удовлетворение, а си е чиста заблуда.