— А как се отнасяш към това, че Джуд изобщо не иска да прави секс? — попита Идрис.
— Не знам — отвърна той. Но всъщност знаеше и каза: — Желанието ми е да иска секс — за негово добро. Тъжно ми е, че се лишава от едно от най-прекрасните изживявания. Но мисля, че си е извоювал правото да не го иска.
Срещу него Идрис си замълча. Истината беше, че той не искаше Идрис да се опитва да слага диагноза на връзката му, да определя какво куца в нея. Не искаше да му казва как да я направи по-добра. Не искаше да се опитва да принуждава Джуд или себе си да правят нещо, което и двамата не желаеха, само и само защото се очаква от тях. Чувстваше, че връзката им е особена, но съвсем истинска: той не искаше да му внушават друго. Понякога се питаше дали на тях — на него и на Джуд — просто не им достига творчески подход и затова са решили, че във връзката им задължително трябва да има и секс. Но му се струваше, че това е единственият начин да изразиш по-дълбоките си чувства. Думата „приятел“ бе толкова неясна, не-описателна и неудовлетворителна — как с едно и също понятие той да опише и отношенията си с Джуд, и пак с него да обозначи Индия и Хенри Йънговците? Затова бяха избрали друга, по-позната разновидност на връзката, която обаче не бе проработила. Сега сътворяваха свой си вид отношения, каквито историята не признаваше официално, каквито не бяха увековечени в стихове и песни, но които им се струваха по-истински и не толкова спъващи.
Той не бе споменал пред Джуд, че гледа все по-скептично на психотерапията, понеже дълбоко в себе си и досега бе убеден, че тя е добра за хора, които наистина са болни, а Джуд — накрая той успя да го признае пред себе си — беше наистина болен. Знаеше, че Джуд не обича да ходи на психотерапевт, след първите няколко сеанса се беше прибирал притихнал, затворен в себе си, та се наложи Уилем да си напомня, че го кара да ходи там за негово добро.
Накрая не издържа.
— Как беше при доктор Ломан? — попита една вечер около месец след като Джуд бе тръгнал на психотерапевт.
Джуд въздъхна.
— Уилем — подхвана, — колко още искаш да ходя?
— Не знам — отговори той. — Всъщност не съм мислил.
Джуд се взря в него.
— Значи си смятал, че ще ходя цял живот — рече му.
— Виж сега — каза. (Всъщност беше смятал точно това.) — Наистина ли е толкова ужасно? — Той замълча. — Не се разбираш с Ломан ли? Дали да не потърсим друг?
— Не, не е заради Ломан — призна Джуд. — Не ми харесва самият процес.
Той също въздъхна.
— Виж какво — каза. — Знам, че ти е тежко. Знам го. — Но… хайде една година, Джуд. Една година. И се постарай наистина. Пък после ще видим.
Джуд му обеща.
После през пролетта той замина на снимки, една вечер разговаряха с Джуд и Джуд рече:
— Уилем, ако трябва да съм докрай откровен, съм длъжен да ти съобщя нещо.
— Давай — отговори той и стисна по-силно телефона.
Беше в Лондон, снимаше се в „Хенри и Едит“. Изпълняваше ролята на Хенри Джеймс — нищо че, както отбеляза Кит, бе дванайсет години по-млад и трийсет килограма по-слаб, но кой ти обръща внимание на такива неща! — от началото на приятелството му с Едит Уортън. Филмът всъщност беше за едно безкрайно пътуване и го снимаха главно във Франция и Южна Англия, сега оставаше да направят заключителните сцени.
— Не се гордея с това — чу той как му казва Джуд. — Но пропуснах последните четири сеанса при доктор Ломан. По-точно, ходих, но не съвсем.
— В смисъл? — попита той.
— Ами, отивам — обясни Джуд, — а после седя отвън в автомобила и за времето на сеанса чета, а сетне, щом дойде краят на сеанса, се връщам с колата в кантората.
Известно време той мълча, Джуд също, после и двамата прихнаха.
— Какво четеш? — поинтересува се той, когато си върна дар словото.
— „Нарцисизмът“ — призна Джуд и двамата отново избухнаха в смях, при това така, че се наложи Уилем да седне.
— Джуд… — подхвана накрая и Джуд го прекъсна.
— Знам, Уилем — рече му. — Знам. Ще се върна. Беше глупаво. Последните няколко пъти просто не успях да си наложа да отида на сеансите, и аз не съм наясно защо.
Когато затвори, той още се усмихваше, а щом чу наум гласа на Идрис: „И какво мислиш, Уилем, за това, че Джуд не ходи там, въпреки че ти е обещал?“, той махна с ръка пред лицето си, сякаш за да отпъди думите. Даваше си сметка, че лъжите на Джуд, това, че и той се самозаблуждава, са форма на самозащита, прилагана още от детството, навици, помогнали им да направят света по-приемлив, отколкото понякога е. Сега обаче Джуд се опитваше да лъже по-малко, а той се опитваше да се примири, че има неща, които никога няма да се впишат в представата му какъв трябва да бъде животът, колкото и да се преструва и да се надява, че не е така. Затова беше наясно, че психотерапията ще помогне само донякъде на Джуд. Беше наясно, че Джуд ще продължи и занапред да се самонаранява с бръснача. Беше наясно, че той никога няма да успее да се излекува. Човекът, когото обичаше, беше болен и негово задължение бе не да направи така, че да му стане по-добре, а да направи така, че да не се разболява още повече. Никога нямаше да успее да обясни на Идрис тази нова гледна точка, понякога самият той не я разбираше докрай.