Онази вечер беше с жена, с асистентката на художника на филма, и докато лежаха, отговори на все същите въпроси: обясни как се е запознал с Джуд, обясни що за човек е той, най-малкото версията за това що за човек е той, която си бе създал за отговори като този.
— Хубаво местенце — каза Изабел и той я погледна с известно подозрение: след като видя жилището, Джей Би оповести, че изглеждало така, сякаш е изнасилено от Капалъ Чарши, а както той бе чувал от оператора на филма, Изабел се славела с отличен вкус. — Наистина — отсече тя, след като видя лицето му. — Красиво е.
— Благодаря — отвърна той.
Жилището беше негово — негово и на Джуд. Бяха го купили само преди два месеца, когато бе станало очевидно, че и двамата ще ходят често по работа в Лондон. Беше се нагърбил да намери нещо и понеже бе негово задължение, съвсем преднамерено бе избрал тихия, ужасно скучен Марилибън — не заради строгата красота или заради удобството, а защото в квартала имаше много лекари.
— Охо! — бе възкликнал Джуд, докато чакаха брокерът да им покаже апартамента и той бе разглеждал указателя на живеещите в сградата, избрана от Уилем. — Виж какво има на първия етаж: кабинет на хирург-ортопед. — Джуд бе погледнал Уилем, беше вдигнал вежда. — Любопитно съвпадение, а?
Той се беше усмихнал.
— Нали? — беше попитал.
Но зад шегите имаше нещо, което и двамата не бяха в състояние да обсъждат — не само във връзката, но и в приятелството си като цяло: че в някакъв момент — те не знаеха кога точно, но знаеха, че ще се случи — състоянието на Джуд ще се влоши. Уилем не беше наясно какво точно можеше да означава това, но покрай новата си отдаденост на честността се мъчеше да се подготви — да подготви и себе си, и Джуд, за бъдеще, което не можеше да предскаже, за бъдеще, когато Джуд нямаше да може да се придвижва сам, нямаше да може да стои прав. Така накрая се оказа, че единствено приемлив е апартаментът на четвъртия етаж на Харли стрийт — от всички жилища, които беше видял, това се доближаваше най-много до апартамента на Грийн стрийт: беше едноетажно, с големи врати и широки коридори, с просторни квадратни стаи и бани, които можеха да се преоборудват така, че вътре да се вмести и инвалидна количка (кабинетът на ортопеда долу бе последният неоспорим довод този апартамент да стане техен). Купиха жилището, той премести в него всички килими, лампи и одеяла, които, откакто работеше, бе трупал и бе държал в кашони в сутерена на Грийн стрийт, а един от сътрудниците на Малкълм, който се беше върнал в Лондон, за да започне работа в тамошния филиал на „Белкаст“, щеше да се заеме с ремонта веднага щом снимките свършеха и той си заминеше за Ню Йорк.
Погледнеше ли плановете за Харли стрийт, си мислеше: „О, колко е трудно, колко е тъжно понякога да живееш в суровата действителност“. Това му беше напомнено последния път, когато се срещна с Викрам, архитекта, и го попита защо няма да запазят дървената дограма на прозореца в кухнята, откъдето се виждаха застланият с тухли вътрешен двор и покривите на Уеймът Мюс отзад.
— Дали да не я оставим? — предложи. — Много е красива.
— Наистина е красива — съгласи се Викрам, — но прозорците се отварят трудно, ако си в седнало положение — иска се да се оттласнеш силно с крака.
Тогава си даде сметка, че Викрам е взел присърце указанията му от първия разговор: да направи проекта с мисълта, че някой от хората, които живеят в апартамента, някой ден може и да се придвижва трудно.
— О! — възкликна той и премига бързо. — Точно така. Благодаря. Благодаря.
— За нищо — отвърна Викрам. — Обещавам ти, Уилем, и двамата ще се чувствате тук като у дома си.
Говореше тихо и внимателно и Уилем не беше наясно защо в онзи миг го е обзела скръб, дали заради добротата в думите на Викрам, или от добротата, с която той ги е изрекъл.
Сега, след като се е прибрал в Ню Йорк, се връща към този спомен. Краят на юли е, той е убедил Джуд да си вземе почивен ден и двамата са отишли с колата в къщата си в провинцията. От няколко седмици Джуд бе уморен и необичайно отмалял, а после най-неочаквано се беше оправил и в дни като този — с наситено синьо небе над тях, с горещо сухо време, с ливади около къщата, изпъстрени с минзухари и бял равнец, с хладни камъни около басейна, с Джуд, който си тананика в кухнята, докато прави лимонада на Джулия и Харолд, дошли да им погостуват — Уилем усещаше, че отново се връща към стария навик да се преструва. В такива дни се поддаваше на някаква магия, изпадаше в настроение, когато му се струваше, че животът не може да стане по-добър и в същото време, колкото и да е странно, може с лекота да бъде променен: състоянието на Джуд нямаше да се влоши, разбира се. Той, разбира се, щеше да се възстанови. Човекът, който щеше да го възстанови, бе, разбира се, Уилем. Това, разбира се, беше възможно, това, разбира се, беше вероятно. Такива дни сякаш нямаха нощи, в тях нямаше самонараняване, нямаше тъга, нямаше нищо, което да те хвърля в ужас.