— Ти, Уилем, си мечтаеш за чудеса — щеше да каже Идрис, ако знаеше какво си мисли, и той го осъзнаваше.
После обаче си казваше: какво в живота му — а също в живота на Джуд — не е чудо? Той би трябвало да е останал в Уайоминг, би трябвало също да е станал наемен работник във ферма. Накрая Джуд би трябвало да се е озовал… къде? В затвора, в болница или да е мъртъв, че и по-лошо. А ето че не бе станало така. Не беше ли чудо, че човек, който всъщност е като всички останали, живее живот, в който кара милиони да си представят, че са някой друг, не беше ли чудо, че в живота си този човек обикаля от град на град, прекарва дните си в това всичките му потребности да бъдат удовлетворявани, работи в измислена среда, където се държат с него като с владетел на малка корумпирана държава? Не беше ли чудо да те осиновят на трийсет, да намериш хора, обикнали те толкова силно, че да пожелаят да те наричат свой син? Не беше ли чудо да оцелееш след неща, в които не оцелява никой? Не беше ли чудо и приятелството, това да намериш друг човек, който да направи така, че огромният самотен свят да не ти се струва толкова самотен? Не бяха ли чудо тази къща, тази красота, този уют, този живот? В такъв случай кой ще седне да го вини, че се надява на още едно чудо, че макар и да не е толкова наивен, се надява, че въпреки биологията, времето, историята те да бъдат изключение, че каквото се е случило на други с травмите на Джуд, няма да сполети и него, че след всичко, което е преодолял, Джуд ще преодолее и това?
Той седи край басейна и си говори с Харолд и Джулия, когато внезапно усеща как го присвива под лъжичката — случва му се понякога, когато двамата с Джуд са в къщата: обземат го усещането, че той му липсва, острото желание да го види. И въпреки че няма да го сподели никога с Джуд, именно в това той му напомня на Хеминг — чувството, че нещо го докосва леко като с криле, че хората, които обича, са някак си по-тленни от другите, че са му дадени за кратко и някой ден ще му бъдат отнети.
— Не си отивай — беше казвал на Хеминг по време на телефонните им разговори, когато Хеминг умираше. — Не ме оставяй, Хеминг.
Въпреки че медицинските сестри, допрели на стотици километри телефонната слушалка до ухото на Хеминг, го бяха помолили да му казва точно обратното: че е негово право да си отиде, че Уилем го пуска. Той обаче не можеше да го направи.
Не можеше да го направи и докато Джуд беше в болницата и от лекарствата бе изпаднал в нещо като унес — мърдаше очи назад-напред толкова бързо, че това го уплаши повече от всичко друго.
— Остави ме да си отида, Уилем — се бе примолил Джуд, — остави ме да си отида.
— Не мога, Джуд — бе извикал той. — Не мога да го направя.
Сега клати глава, за да се отърси от спомена.
— Ще ида да го видя какво прави — казва на Харолд и Джулия, после обаче чува как остъклената врата се плъзга и се отваря, тримата се обръщат и поглеждат нагоре към полегатия хълм — Джуд държи поднос с напитки и всички стават, за да отидат да му помогнат.
Но има миг, преди да се насочат нагоре, преди Джуд да се запъти към тях, когато всички застиват намясто и Уилем си представя, че това е снимачен декор, където всяка сцена може да бъде изиграна наново, всяка грешка може да бъде поправена, всяка скръб — заличена. В онзи миг те са в единия край на кадъра, а Джуд — в другия, но всички се усмихват и на света сякаш няма друго, освен благост.
За последен път в живота си той ще върви сам — наистина ще върви, вместо да се подпира на стената, докато отива от едната стая в другата, вместо да тътрузи крака по коридорите на „Роузън Причард“, вместо да крета едва-едва от входа към гаража, където ще се отпусне с въздишка на облекчение на седалката в колата — по време на коледната им почивка. Беше на четиресет и шест. Бяха в Бутан: както щеше да осъзнае след време, добър избор за последния път, когато ще се придвижва сам (макар че по онова време не го знаеше, разбира се, по онова време), понеже това бе страна, където всички се придвижваха пеш. Хората, които срещнаха там, включително един техен стар познат от колежа, Карма, който сега беше министър на горите, измерваха ходенето не в километри, а в часове.