— О, да — каза Карма, — в детството си баща ми е вървял пеш четири часа, за да види в края на седмицата леля си. А после още четири часа е вървял на връщане.
Двамата с Уилем се бяха изумили, въпреки че по-късно се бяха съгласили: страната беше много живописна — низ от гористи параболи с лазурносиньо небе отгоре, тук времето, което прекарваш, за да се придвижваш пеш, минаваше по-бързо и приятно, отколкото навсякъде другаде.
По време на пътешествието той не се чувстваше във форма, макар че поне се придвижваше сам. Месеците преди него беше по-омаломощен, но не по някакъв строго определен начин, не така, че да се усъмни в наличието на по-сериозен проблем. Просто губеше силите си по-бързо, усещаше тъпа постоянна болка, която го преследваше и насън и на сутринта, щом той се събудеше, пак си беше там — да го посрещне. Както обясни на Анди, беше като разликата между месец, в който от време на време има гръмотевични бури и се изсипват поройни дъждове, и месец, в който вали всеки ден: не силно, но непрестанно, нещо като неудобство, което ти пие силите и те изважда от релси. През октомври се наложи всеки ден да се придвижва с инвалидната количка, никога дотогава не бе зависел от нея толкова много дни подред. През ноември, макар да бе достатъчно добре, за да приготви вечерята за Деня на благодарността у Харолд, го болеше толкова силно, че не можа да седне на празничната маса и прекара вечерта в стаята си, където лежеше, без да се помръдва: видя като в унес Харолд, Уилем и Джулия наминават да проверят как е, пак като в унес се извиняваше, че им е провалил празника, пак като в унес чуваше приглушените разговори на тримата и на Лорънс, Джилиан, Джеймс и Кари откъм трапезарията. После Уилем искаше да отмени пътуването, той обаче настоя и бе доволен, че го е направил — усещаше, че се възстановява от красивите гледки, от чистотата и тишината в планината, от това, че вижда Уилем сред потоци и дървета, където той открай време се чувстваше най-добре.
Прекараха хубаво, но накрая той бе готов да си тръгне. Сред причините, заради които успя да убеди Уилем да заминат, бе, че приятелят му Елайджа, сега оглавяващ хедж фонд, който той представляваше като юрист, щеше да кара заедно със семейството отпуска си в Непал и те си намериха билети и на отиване, и на връщане в Ню Йорк в неговия самолет. Притесняваше се да не би Елайджа да е в бъбриво настроение, но Елайджа не беше и почти през целия път на връщане той спа, въпреки че краката и гърбът му направо пареха от болка.
В деня, след като се прибраха на Грийн стрийт, не успя да се надигне от леглото. Болеше го толкова много, сякаш цялото му тяло бе оголен нерв с прищипани краища: имаше чувството, че и капка да капне върху него, той ще засъска като тиган. Рядко му се случваше да е толкова изтощен, да не може дори да седне и усещаше, че Уилем — пред когото правеше всичко възможно да не се издава, за да не го притеснява — е разтревожен, затова се наложи да го моли да не се обажда на Анди.
— Така да бъде — склони от немай-къде Уилем, — но ако до утре не ти стане по-добре, ще му позвъня. — Той кимна и Уилем въздъхна. — По дяволите, Джуд — рече, — знаех си аз, че не бива да ходим.
На другия ден обаче се почувства по-добре: достатъчно добре, та поне да стане от леглото. Не можеше да върви, цял ден имаше чувството, че краката, ходилата и гърбът му са като в пранги, но си наложи да се усмихва, да говори и да се движи, макар че, ако Уилем излезеше от стаята или се обърнеше на другата страна, той чувстваше, че лицето му се е смъкнало от умора.
После и двамата свикнаха и се примириха: въпреки че сега опираше всеки ден до инвалидната количка, той се стараеше да се движи възможно най-много, пък било то и само до тоалетната, и внимаваше да си пести силите. Докато готвеше, гледаше да сложи на плота отпред всичко необходимо, за да не му се налага да ходи до хладилника, отказваше покани за вечери, купони, откривания, срещи за набиране на средства, като обясняваше на хората, като обясняваше на Уилем, че има много работа, всъщност обаче се прибираше и се придвижваше бавно с инвалидната количка из апартамента, толкова огромен, сякаш за наказание, спираше да си почине, ако се налага, дремеше в леглото, за да е достатъчно бодър за разговор, щом Уилем се прибере.