— Въпросът е кой от двамата е Кряк и кой — Квак — заяви Уилем, след като видяха за пръв път платната от изложбата в ателието на Джей Би и късно една вечер си прочетоха един на друг с безпомощен смях добродушните книжки.
Той се усмихна, двамата лежаха на кревата.
— Аз очевидно съм Кряк — каза.
— Не — възрази Уилем, — според мен си Квак, очите ти са същите на цвят като кожата му.
Заяви го толкова сериозно, че той грейна в усмивка.
— Това ли са ти доказателствата? — попита. — В такъв случай какво общо имаш ти с Кряк?
— Имам сако като неговото — отвърна Уилем и пак се засмяха.
Всъщност обаче знаеше: именно той е Кряк, краставата жаба, и след като видя в „Таймс“ общата им снимка, си спомни за това. Притесняваше се не заради себе си — гледаше да не мисли толкова за собствените си тревоги, — а заради Уилем, понеже осъзнаваше колко неравностойни са като двойка и си мислеше, че дори с присъствието си може да навреди някак на Уилем. Затова се стремеше да не се показва много-много на обществени места. Винаги беше смятал, че благодарение на Уилем състоянието му може да се подобри, но с годините бе започнал да се опасява: щом благодарение на Уилем състоянието му можеше да се подобри, не означаваше ли това, че заради него Уилем можеше да се поболее? По същия начин, щом до Уилем той изглеждаше по-добре, не означаваше ли това, че до него Уилем изглежда по-зле? Знаеше, че в това няма логика, но пак си го мислеше и понякога, ако се готвеха да излизат, зърваше в огледалото в банята лицето си, нелепо и уродливо като на маймуна, облечена в скъпи дрехи, и му идеше да забие юмрук в огледалото.
Но другата причина да се притеснява да го виждат заедно с Уилем бе, че така се излагаше на показ. Още от първия ден в колежа го беше страх, че все някой ден някой от миналото му — клиент, някое от момчетата в дома — ще се опита да се свърже с него, ще се опита да го изнудва, за да си мълчи.
— Никой няма да го направи, Джуд — го беше уверила Ана. — Обещавам ти. Направи ли го някой, значи да признае откъде те познава.
Но него все го беше страх, пък и през годините се бяха появявали няколко призрака. Първият изникна малко след като той постъпи в „Роузън Причард“: само пощенска картичка от човек, който твърдеше, че го познава от дома — от човек с неудобно разпространеното име Роб Уилсън, когото той не помнеше, — и една седмица живя в паника, сън не го ловеше и в съзнанието му постоянно изникваха сценарии, сторили му се колкото ужасни, толкова и неизбежни. Ами ако този Роб Уилсън се свържеше с Харолд, ами ако се свържеше с колегите му в кантората и им кажеше кой всъщност е той, ако им кажеше какво е правил? Наложи си обаче да не предприема нищо, да не прави каквото му идеше да направи: да напише почти истерично запретително писмо, с което нямаше да докаже нищо друго, освен че него го има, че го има и миналото му — и не чу повече нищо от Роб Уилсън.
Но след като в печата се появиха още няколко общи снимки с Уилем, той получи още три писма, две обикновени и едно по електронната поща, всички пратени до кантората. Едно от обикновените писма и писмото в електронната поща пак бяха от мъже, които твърдяха, че са били заедно с него в дома, ала и този път имената им не му говореха нищо и той не отговори, след което мъжете не се свързаха повече с него. Към второто писмо обаче беше приложено и копие на снимка, черно-бяла, на съблечено момче върху легло, която обаче беше с много лошо качество и не се разбираше дали на нея наистина е той. И с това писмо вече постъпи, както му бяха казали преди години, когато бе дете и лежеше в болница във Филаделфия, в случай че някой от клиентите се досети за самоличността му и се опита да се свърже с него: той сложи писмото в плик и го прати във ФБР. Там, в Бюрото, винаги знаеха къде е и на четири-пет години в службата му идваше агент, който му показваше снимки, питаше го дали помни един или друг мъж, мъже, за които след толкова време се установяваше, че са приятели на доктор Трейлър или на брат Лука, вършили заедно с тях престъпленията. Рядко го предупреждаваха предварително за тези посещения и с годините той бе разбрал какво да прави в дните след това, за да попритъпи въздействието им, бе научил, че трябва да се заобикаля с хора, със събития, с шум и врява, със свидетелства за сегашния му живот.