— Върви — каза му той, но преди Харолд да се отдалечи, кой знае защо, се пресегна и го прегърна — за пръв път след онзи случай с Калеб го докосваше по своя воля.
Видя, че Харолд се вцепенява, после изпада във възторг, и почувства как го пронизва вина, затова се отдръпна възможно най-бързо, като побутна Харолд към дансинга.
В един от ъглите имаше нещо като гнезда пълни с вата брезентови чували, Ричард ги беше сложил, за да има къде хората да поседнат, и той тъкмо се бе насочил натам, когато се появи Уилем, който го сграбчи за ръката.
— Ела да потанцуваш с мен — рече му.
— Уилем — смъмри го той с усмивка, — знаеш, че не мога да танцувам.
Тогава Уилем го погледна оценяващо.
— Я ела с мен — го подкани и той тръгна след него към източния край на мансардата, към банята, където Уилем го дръпна вътре, после затвори вратата и заключи, като остави чашата си в края на мивката.
Още чуваха музиката — парче, нашумяло през студентските им години, притеснително и въпреки това трогателно с непростимата си сълзливост, със своята сладникавост и откровеност, — но приглушено, сякаш долиташе от далечна долина.
— Хвани ме — подкани Уилем и той го направи. — Премести десния си крак назад, когато аз придвижа левия.
Известно време се движеха бавно и тромаво, като се гледаха, без да казват нищо.
— Видя ли? — възкликна тихо Уилем. — Танцуваш.
— Не ме бива — изпелтечи той притеснен.
— Страхотен си — увери го Уилем и макар ходилата да го боляха вече така, че той започна да се поти от усилието да се сдържа и да не изкрещи, продължи да се движи, но колкото да не е без никак: към края на парчето двамата само се поклащаха, без да вдигат ходила от пода, и Уилем го придържаше, за да не падне.
Щом излязоха от банята, хората, струпали се на групички най-близо до тях, ги посрещнаха с възгласи и той се изчерви — за последно бе правил секс с Уилем преди близо година и четири месеца, — Уилем обаче грейна в усмивка и вдигна ръце като шампион, който току-що е спечелил оспорвана битка.
После дойде април заедно с четиресет и седмия му рожден ден, а след това и май и на прасците му се отвориха рани, Уилем пък замина за Истанбул, където щеше да се снима във втория филм от шпионската трилогия. Той му беше казал за раните — опитваше се да го държи в течение за всичко, дори за неща, които според него не бяха чак толкова важни — и Уилем се беше разстроил.
Самият той обаче не бе притеснен. Колко такива рани бе имал през годините? Десетки. Единственото, което се бе променило, бе количеството време, през което се занимаваше с тях. Сега ходеше в кабинета на Анди два пъти на седмица — всеки вторник по обяд и в петък вечерта, — веднъж да ги промият и веднъж за вакуумно лечение, прилагано от медицинската сестра на Анди. Анди открай време смяташе, че кожата му е твърде нежна за такова лечение, при което върху отворената рана се слагаше стерилна пяна, след това обирана със специална сонда, която като гъба поемаше заедно с пяната и мъртвата и загнилата тъкан, през последните години обаче той я понасяше добре и лечението се бе оказало по-успешно, отколкото обикновените промивки.
С възрастта раните ставаха все по-тежки, появяваха се все по-често, бяха все по-големи и му създаваха все повече неудобства. Отдавна, преди десетилетия, бе отминало времето, когато той бе в състояние да изминава с тях големи разстояния. (Споменът как е стигнал — макар и с болки — с такава рана от Китайския град до горната част на Ист Сайд беше толкова странен и далечен, сякаш не беше негов.) Когато беше по-млад, раните обикновено заздравяваха за няколко седмици. А сега бяха нужни месеци. От всичко сбъркано в него той възприемаше най-безстрастно именно тези рани, но въпреки това все не можеше да свикне с вида им. И макар да не се страхуваше, разбира се, да гледа кръв, дори след толкова години се разстройваше, видеше ли гнойта, загниването, отчаяния опит на тялото му да се изцери, като се опита да унищожи част от себе си.
Когато Уилем се прибра за постоянно, състоянието му не беше по-добро. По празниците имаше четири рани, никога досега не бе имало толкова много едновременно и макар че той се стремеше да върви пеш всеки ден, понякога му беше трудно просто да стои прав, пък и внимаваше да си пести силите, да прецени кога се опитва да върви, защото смята, че може, и кога — за да си докаже, че още е в състояние да го прави. Усещаше, че е отслабнал, усещаше, че е отмалял — вече дори не можеше да плува всяка сутрин, — но го осъзна докрай чак след като видя лицето на Уилем.