— Джуди — възкликна тихо Уилем и приклекна до него при канапето. — Защо не си ми казал!
Но колкото и да е странно, нямаше нищо за казване: той беше именно това. Пък и ако не броим краката, ходилата, гърба, се чувстваше добре. Чувстваше се душевно здрав — макар и да се колебаеше да го каже за себе си: струваше му се прекалено дръзко. Сега се самонараняваше с бръснача само по веднъж седмично. Чу се, че си подсвирва, докато си смъква вечер панталона, за да огледа мястото около превръзките и да се увери, че никоя не е протекла. Хората свикваха с всичко, каквото им поднасяха телата им: той не правеше изключение. Ако тялото ти е добре, очакваш от него да работи за теб отлично, последователно. Ако тялото ти не е добре, вече очакваш друго. Ако не друго, той се опитваше да приеме поне това.
Скоро след като се прибра в края на юли, Уилем му разреши да сложи край на почти безмълвните си отношения с доктор Ломан — но само защото той наистина вече не разполагаше с такова време. Сега прекарваше по четири часа на седмица по лекарски кабинети — два с Анди, два с Ломан, — и искаше да си върне два от тези часове, за да може да ходи два пъти седмично в болницата, където смъкваше панталона, премяташе вратовръзката си през рамо и се оставяше да го вкарат в хипербарната камера, стъклен ковчег, в който той лежеше, работеше и се надяваше сгъстеният кислород, пускан около него, да допринесе за по-бързото му оздравяване. Чувстваше се гузен за годината и половина с доктор Ломан, през която не бе разкрил почти нищо, почти през цялото време не бе правил друго, освен да брани личното си пространство, да се опитва да не казва нищо, да губи и своето време, и времето на лекаря. Но един от малкото въпроси, които все пак бяха обсъдили, бяха крака му — не как са били увредени, а как да се грижи за тях — и на последния сеанс доктор Ломан беше попитал какво ще стане, ако състоянието му не се подобри.
— Предполагам, ампутация — бе отговорил той, като се бе постарал да прозвучи нехайно, макар че, разбира се, не беше нехаен и нямаше какво толкова да предполага: беше наясно, че когато умре някой ден, ще умре без крака.
Единственото, на което можеше да се надява, бе, че няма да е скоро. „Много ви моля — обръщаше се понякога към краката си, докато лежеше в стъклената камера. — Много ви моля. Дайте ми още няколко години. Дайте ми още едно десетилетие. Нека изживея не-вредим годините, докато навърша петдесет, шейсет. Ще се грижа за вас, обещавам.“
В края на лятото бе свикнал с този нов пристъп от болежки, от лечение дотолкова, че не се и замисли доколко те влияят на Уилем. По-рано през август бяха обсъждали какво да направят (нещо? Нищо?) по случай четиресет и деветия рожден ден на Уилем и Уилем бе заявил, че мисли тази година да го отпразнуват по-скромно.
— Е, догодина, на петдесетгодишнината ти, ще го направим шумно — каза той. — Ако съм жив дотогава де. — Чак когато чу мълчанието на Уилем, вдигна очи от печката, видя лицето на Уилем и осъзна каква грешка е допуснал. — Извинявай, Уилем — рече, после угаси печката и отиде бавно и мъчително при него. — Извинявай.
— Не можеш да се шегуваш така, Джуд — отвърна Уилем и той го прегърна.
— Знам — промълви. — Прости ми. Постъпих глупаво. То оставаше да не бъда тук догодина!
— И още много години напред.
— И още много години напред.
Сега е септември и той лежи на кушетката за прегледи в кабинета на Анди — раните му още не са зараснали, отворени са като цепнати нарове, — нощем пък лежи на леглото до Уилем. Често си дава сметка колко неправдоподобна е връзката им, често се чувства и виновен, че отказва да изпълни едно от основните задължения в двойката. От време на време решава да опита отново, а после, тъкмо да го сподели с Уилем, и спира — така отминава тихо поредната възможност. Ала вината, колкото и голяма да е тя, не може да измести облекчението, а също благодарността: истинско чудо е, че въпреки негодността си е успял да задържи Уилем, и той се опитва да покаже по всички възможни начини на Уилем колко му е признателен.
Една нощ се буди, плувнал в пот, чаршафите отдолу сякаш са били влачени през локва, изправя се като в унес и още преди да е осъзнал, че краката не го държат, пада. Тогава вече се буди и Уилем, който му носи термометъра и стои над него, докато той го държи под езика си.
— Трийсет и осем и осем — казва, след като го поглежда, и допира длан до челото му. — Но теб те тресе. — Той го гледа притеснен. — Ще се обадя на Анди.