— Недей — спира го той и въпреки температурата, въпреки че го тресе и е плувнал в пот, се чувства нормално, не се чувства болен. — Ще пийна един аспирин, какво толкова.
И така, Уилем му дава аспирин, носи му тениска, маха чаршафите и застила с нови леглото, после заспиват, както Уилем го е притиснал до себе си.
На другата нощ той пак се буди с температура, пак го тресе, пак е плувнал в пот.
— В кантората е плъзнал вирус — казва този път на Уилем. — Поваля те за четиресет и осем часа. Явно съм го пипнал.
Пак пие аспирин и той пак му помага, после заспива.
На другия ден е петък и той отива при Анди — да му промият раните, но не споменава температурата, която през деня спада. Вечерта Уилем го няма, отишъл е да вечеря с Роман, и той си ляга рано, като първо глътва един аспирин. Потъва в такъв дълбок сън, че дори не чува кога Уилем се е прибрал, но когато на другата сутрин се буди, е толкова потен, сякаш е стоял под душа, а крайниците му са изтръпнали и не ги усеща. Уилем похърква тихо до него и след като сяда бавно в леглото, той прокарва длани през мократа си коса.
Онази събота наистина се чувства по-добре. Отива на работа. Уилем ще обядва с някакъв режисьор. Вечерта, преди да си тръгне от кантората, праща на Уилем есемес с молба да попита Ричард и Индия дали искат да хапнат с тях суши в горния край на Ист Енд, в ресторантче, където двамата с Анди понякога ходят след прегледите. Те с Уилем имат два любими китайски ресторанта в района на Грийн стрийт, но и в двата се слиза по стълби, които го затрудняват, затова не са ходили там от месеци. Онази вечер хапва добре и макар че някъде по средата на вечерята го връхлита умора, си дава сметка, че се чувства прекрасно, че е признателен, задето се намира в това малко топло заведение с жълтите фенери горе и дъсчения плот, по който са наредени сашими със скумрия, наподобяващи езици — любимите на Уилем. По едно време се обляга отстрани на Уилем — от изтощение и привързаност, — но и не забелязва, докато не усеща, че Уилем премества ръката си и го прегръща.
По-късно вече в леглото се събужда, не може да разбере къде се намира и вижда Харолд, седи до него и го гледа.
— Харолд — подхваща той, — какво правиш тук?
Но Харолд не казва нищо, само се спуска към него и погнусен, той осъзнава, че Харолд се опитва да му смъкне дрехите. „Не — казва си. — Не и Харолд. Невъзможно е.“ Това е един от най-големите, най-грозните и най-потайните му страхове и сега той се сбъдва. После обаче се пробуждат старите му инстинкти: Харолд е поредният клиент и той ще се съпротивлява, ще го отпрати. Крещи, дърпа се, размахва ръце и доколкото може, рита в опит да отпъди, да отпрати този решителен Харолд, който мълчи пред него, крещи, вика на помощ брат Лука.
После най-неочаквано Харолд изчезва и на негово място се появява Уилем, лицето му е току до неговото, Уилем му казва нещо, което той не разбира. Но зад главата на Уилем той отново вижда Харолд, странното му свъсено лице и пак започва да се дърпа. Чува над себе си думи, чува, че Уилем разговаря с някого, през собствения си страх долавя, че и Уилем е уплашен.
— Уилем — вика. — Той иска да ми причини болка, не допускай да ми причини болка, Уилем. Помогни ми. Помогни ми. Помогни ми… моля те.
После няма нищо — само отрязък време в пълен мрак — и когато той се буди отново, вижда, че е в болница.
— Уилем — оповестява на стаята и Уилем наистина се появява на мига — седи в края на леглото и го хваща за ръка.
Отгоре по ръката му като змийче се гъне пластмасова тръбичка, върху другата също.
— Внимавай — предупреждава го Уилем, — системите.
Известно време мълчат, Уилем го гали по челото.
— Опита се да ме нападне — споделя накрая той с Уилем, докато говори, се запъва. — И през ум не ми е минавало, че Харолд може да го направи.
Вижда как Уилем застива.
— Не, Джуд — отвръща той. — Харолд не е бил тук. Бълнуваш от температурата, не се е случвало нищо такова.
Олеква му и изпада в ужас, когато го чува. Олеква му да чуе, че не е вярно, изпада в ужас, защото му се е сторило толкова истинско, толкова пълнокръвно. Изпада в ужас от онова, което се разкрива за него, от начина си на мислене и от страховете си, как изобщо е могъл да си помисли за Харолд такова нещо? Колко жестоко е собственото му съзнание, за да го насъска срещу някого, на когото е повярвал с толкова усилия, срещу някого, проявявал към него само добрина? Усеща, че в очите му са избили сълзи, но няма как да се сдържи и да не попита Уилем:
— Той не би ми причинил такова нещо, нали, Уилем?
— Да — потвърждава напрегнато Уилем. — За нищо на света, Джуд. Харолд не би ти причинил за нищо на света такова нещо.