Когато се буди отново, си дава сметка, че не знае кой ден е, и когато Уилем му казва, че е понеделник, изпада в паника:
— Работата — мълви, — трябва да отида на работа.
— Мамка му, и дума да не става — срязва го Уилем. — Аз ги повиках, Джуд. Няма да ходиш никъде, най-малкото докато Анди не види какво става.
Харолд и Джулия идват по-късно и след като Харолд го прегръща, той се насилва да стори същото, макар че няма сили да го погледне. Вижда над рамото му Уилем, който му кима, за да го поуспокои.
Всички са заедно, когато се появява и Анди.
— Остеомиелит — казва му той тихо. — Инфекция на костта.
Обяснява какво ще се случи: налага се той да остане в болницата най-малко седмица. „Каква седмица!“ — възкликва той и четиримата му се разкрещяват още преди да е успял да продължи с роптаенето, — може би дори две, докато овладеят температурата.
Пак в болницата ще му дават антибиотици, но през другите десетина-единайсет седмици ще го лекуват вече в домашни условия. Всеки ден ще идва медицинска сестра, която ще му слага системи: лечението ще продължава по един час и той не бива в никакъв случай да го пропуска. Когато отново се опитва да нададе глас, Анди го спира.
— Джуд — казва. — Положението не е розово. Не се шегувам. Пет пари не давам за „Роузън Причард“. Ако искаш да запазиш краката си, се подчиняваш и спазваш указанията ми, разбра ли?
Другите наоколо мълчат.
— Да — мълви той накрая.
Идва медицинска сестра, за да го подготви, и Анди да включи системата към вената точно под дясната му ключица.
— Трудно се стига до нея, надълбоко е — обяснява сестрата, докато смъква яката на горнището и промива квадратче кожа. — Но вие сте извадили късмет, че ще го прави доктор Контрактър. Бива го много с иглите, никога не греши.
Той не се притеснява, знае обаче, че Уилем се тревожи, и го държи за ръката, когато Анди първо забива студената метална игла в кожата, а после включва и системата.
— Не гледай — казва той на Уилем. — Няма страшно.
Затова Уилем се взира в лицето му и той се опитва да е спокоен и овладян, докато накрая Анди приключва и залепва с лейкопласт тръбичката върху гърдите му.
Той заспива. Смятал е, че ще може да работи от болницата, но е по-изтощен, отколкото е очаквал, съзнанието му е по-размътено и след като е разговарял с председателите на различни работни групи и с някои от колегите си, няма сили за нищо друго.
Харолд и Джулия си тръгват — имат лекции и работа в кабинета, — но освен на Ричард и на няколко души от кантората не казват на никого, че е приет в болница — няма да остане там дълго и Уилем е отсъдил, че се нуждае не толкова от посетители, колкото от сън. Още вдига температура, но не толкова висока и не се е случвало да бълнува отново. И колкото и да е странно, след всичко случило се се чувства ако не оптимистично настроен, то поне спокоен. Всички наоколо са толкова умърлушени, толкова сериозни, а той е преизпълнен с решимост да ги опровергае, да опровергае, че положението му е чак толкова тежко, както постоянно го убеждават.
Вече не помни кога двамата с Уилем са започнали да наричат болницата „Хотел «Контрактър»“ — в чест на Анди, струва му се, че откакто се помнят.
— Внимавай — предупреждаваше го още на Лиспенард стрийт Уилем, докато той режеше със сатъра пържолите, които някой запленен от него помощник-готвач в „Ортолан“ му бе дал тайно в края на смяната, — наистина е остър, ако си отсечеш палеца, няма как, ще се наложи да ходим в Хотел „Контрактър“.
Веднъж пък го бяха приели в болница с кожна инфекция и той беше изпратил на Уилем (който беше заминал някъде на снимки) есемес: „В Хотел «Контрактър» съм. Не е болка за умиране, но не искам да научаваш от М. или от Джей Би“. Сега обаче, опита ли се да пуска шеги за Хотел „Контрактър“ — че храната и напитките в Хотел „Контрактър“ са все по-отвратителни, а чаршафите не стават за нищо, Уилем не отговаря.
— Не е смешно, Джуд — тросва му се един петък вечерта, докато чакат Харолд и Джулия да дойдат на вечеря. — Стига с тия тъпи шегички — мълви тихо Уилем. — Не беше на себе си, аз не знаех какво ще стане и щях да умра от притеснение.
— Уилем — подхваща той внимателно, — знам. Много съм ти благодарен. — Бърза да продължи, докато Уилем не му е заявил, че е излишно да му благодари и трябва да погледне сериозно на нещата. — Ще слушам Анди, обещавам. Обещавам ти да погледна сериозно. И ти заявявам, че не се чувствам зле. Добре съм. Всичко ще бъде наред.
След десет дни Анди е доволен, че температурата е смъкната, него го изписват и го изпращат да почива у дома два дни — в петък се връща на работа. Винаги се е съпротивлявал, не е приемал шофьор — обича да шофира, да се чувства независим, да е сам, — сега обаче асистентът на Уилем му е наел един дребен сериозен мъж на име господин Ахмед, така че на отиване и на връщане от работа той спи. Освен това господин Ахмед кара медицинската сестра, казва се Патриция, мълчалива, но много внимателна, и всеки ден в един на обед тя е при него в „Роузън Причард“. Кабинетът му там е от стъкло, от него се вижда целият етаж, затова той смъква щорите — да не го гледат, — сваля сакото, вратовръзката и ризата, ляга, както е по потник, на канапето, и се завива с одеяло, а Патриция промива катетъра и проверява кожата около него, за да е сигурна, че не се е получила инфекция — че няма подуто, няма зачервено, — после вкарва иглата и чака лекарството да започне да капе в тръбичката и оттам във вените му. Докато чакат, той работи, а Патриция чете медицинско списание или плете. Не след дълго всичко това се превръща в нещо обичайно: всеки петък той ходи при Анди, който промива раните и после ги преглежда, а след това го праща на рентген, за да проследи инфекцията и да се увери, че тя не е плъзнала нататък.