В почивните дни не могат да заминат никъде, защото той трябва да продължи лечението, но в началото на октомври, след четири седмици на антибиотици, Анди оповестява, че е разговарял с Уилем, и стига той да не възразявал, двамата с Джейн щели да дойдат в Гарисън, за да прекарат там почивните дни и Анди сам да му сложи системата.
Наистина е прекрасно, толкова рядко му се случва да е извън града, да се върне в къщата и четиримата да се радват на компанията си. Той дори се чувства толкова добре, че да разведе набързо Анди из парка около къщата — Анди е идвал само през пролетта и лятото, а през есента е различно: сурово, тъжно, прелестно, покривът на плевнята е застлан с плътен слой накапали жълти листа от гинко билоба и от тях изглежда като покрит с позлата.
Онази събота, докато вечерят, Анди го пита:
— Помниш, че се познаваме от трийсет години, нали?
— Да — усмихва се той.
Всъщност е купил за годишнината подарък на Анди — пътешествие със сафари за него и за семейството му, на което да отидат, когато решат, — но още не му е съобщил.
— Трийсет години търпя неподчинение — простенва Анди и останалите се смеят. — Трийсет години раздавам безценни медицински съвети, плод на дългогодишен опит и обучение в най-добрите учебни заведения, колкото да гледам как някакъв корпоративен юрисконсулт не се вслушва в тях, понеже е решил, че знае повече от мен за човешката биология.
След като спират да се смеят, Джейн добавя:
— Но от мен да го знаеш, Анди, ако не беше Джуд, нямаше да се омъжа за нищо на света за теб. — После се обръща към него и му казва: — Докато следвахме медицина, той беше ужасно нагъл, голям всезнайко…
— Моля, моля? — възкликва Анди, уж обиден.
— Затова реших, че ще се превърне в типичен хирург, от онези, които невинаги са прави, но винаги са сигурни. После обаче го чух да разказва за теб, колко те обичал и Те уважавал, и тогава си помислих, че вероятно има и някакви достойнства. И се оказах права.
— Права си била — потвърждава той, след като отново са избухнали в смях, и всички се извръщат към Анди, който е смутен от погледите им и си сипва още една чаша вино.
През следващата седмица Уилем започва репетиции за нов филм. Преди един месец, когато той легна болен, Уилем отложи участието си и снимките бяха насрочени за по-късно, затова сега, след като нещата се пооправиха, Уилем е обявил, че се връща на снимачната площадка. Той недоумява защо изобщо Уилем го е направил — филмът е римейк на „Отчаяни герои“ и ще се снима от другата страна на реката, на Бруклинските възвишения, — но сега му олеква, че Уилем се връща на работа и няма постоянно да му трепери като на писано яйце, да ходи с угрижено лице и да го пита дали е сигурен, че има сили за съвсем обичайни неща (да ходи на пазар, да си сготви, да се заседява в кантората).
В началото на ноември той пак вдига температура и се връща в болницата, но лежи там само две денонощия и е изписан. Всяка седмица Патриция му взима кръв, Анди обаче му е казал, че се налага да прояви търпение — костните инфекции отшумяват бавно и чак в края на тримесечния цикъл той вероятно ще усети дали се е излекувал напълно. Но иначе всичко си е както преди: той ходи на работа. Ходи на процедурите в хипербарната камера. Ходи да му чистят с вакуум раните. Ходи да ги промиват. Сред страничните ефекти на антибиотиците са стомашното разстройство и гаденето. Отслабва с такава скорост, че дори той се притеснява: наложи се да даде да му преправят осем от ризите и два от костюмите. Анди му предписва висококалорийни напитки за недохранени деца и той ги гълта по пет пъти на ден, а после се налива с вода, за да премахне вкуса им на тебешир, полепнал по езика му. Усеща, че освен в часовете, когато е в кантората, е по-покорен от всякога, че се вслушва във всички предупреждения на Анди, че спазва всичките му съвети. Пак се опитва да не мисли как може да приключи всичко това, опитва се да не изпада в паника, но в мрачни тихи мигове се връща отново и отново към онова, което Анди му е казал по време на един от скорошните прегледи: