— Сърце: идеално. Бели дробове: идеално. Зрение, слух, холестерол, простата, кръвна захар, кръвно налягане, липиди, бъбреци, черен дроб, щитовидна жлеза: идеално. Тялото ти е подготвено да се труди неуморно за теб, Джуд: постарай се да му дадеш тази възможност.
Наясно е, че това не го описва докрай: кръвообращението му например не е идеално, рефлексите също, всичко под слабините е под въпрос, но той се старае да се утешава с уверенията на Анди, да си напомня, че е могло да бъде и по-зле, че като цяло и досега е здрав, и досега е човек, на когото му е провървяло.
Краят на ноември. Уилем приключва „Отчаяни герои“. Карат Деня на благодарността в апартамента на Харолд и Джулия в града и макар двамата да са идвали да го виждат през седмица, през почивните дни, той долавя, че внимават много да не казват нищо за външния му вид, да не го притесняват със забележки, че по време на вечерята почти не яде. Седмицата, когато е Денят на благодарността, бележи и края на лечението му с антибиотици, той се подлага на поредните кръвни изследвания и рентгенови снимки и чак тогава Анди му казва, че може да ги спре. Той се сбогува с Патриция с надеждата, че е за последно, прави ѝ подарък в знак на благодарност за грижите.
Макар и раните да са се смалили, Анди се е надявал на повече и по негова препоръка те остават да карат Коледа в Гарисън. Обещават на Анди да прекарат седмицата кротко, така и така всички останали заминават и на празниците ще бъдат само те двамата заедно с Харолд и Джулия.
— Двете ти цели: да спиш и да се храниш — напомня Анди, който отива за празниците при Бекет в Сан Франциско. — В първия петък на януари те искам да тежиш с два и половина килограма повече.
— Два и половина килограма са много — възразява той.
— Два и половина — повтаря Анди. — А след това още шест, за да достигнеш идеалното си тегло.
На самата Коледа, точно една година, след като двамата с Уилем се бяха разхождали по хребета на ниска хълмиста планина в Пунаха, отвела ги зад ловната хижа на краля, най-обикновена дъсчена постройка, за която ще си кажеш, че е пълна с поклонници от книгите на Чосър, а не с кралското семейство, той казва на Харолд, че иска да се поразтъпче. Джулия и Уилем са отишли да пояздят в ранчото на един познат наблизо, а той се чувства силен, както не се е чувствал от много време.
— Не знам, Джуд — застава нащрек Харолд.
— Хайде, Харолд — подканя той. — Само до първата пейка.
Малкълм е сложил три пейки по пътеката, която е направил през гората до задния край на къщата, едната е на една трета от пътя около езерото, втората е точно по средата, а третата е на две трети от пътя.
— Ще вървим бавно, ще си взема и бастуна.
От години не се е подпирал на бастун — още от тийнейджър, — сега обаче без него не може да извърви разстояние, по-дълго от петдесетина метра. Накрая Харолд се съгласява и той грабва шала и якето, докато Харолд не е размислил.
След като излизат навън, въодушевлението нараства. Той обича тази къща: обича вида ѝ, обича спокойствието в нея, но най-много я обича, задето принадлежи на него и на Уилем, задето е възможно най-далеч от Лиспенард стрийт, но пак носи духа на онова място, на жилище, което са подредили заедно и което споделят. Обърната към друга, втора гора, къщата представлява няколко стъклени куба с дълга алея отпред, която ту хлътва в гората, ту изниква отново на открито и от някои места изобщо не се вижда. Вечерно време, когато осветлението е запалено, къщата грее като фенер, затова и Малкълм бе озаглавил проекта именно така: Къщата Фенер. Зад нея има широка морава, после езеро. В падината на моравата има басейн с плочи около него, така че водата вътре винаги, и в най-горещи дни, е студена и бистра, в плевнята пък има покрит басейн и всекидневна, всички стени там се местят и могат да се махат, така че целият интериор да се свърже с екстериора, с кичестите божури и люляковите храсти наоколо, които през пролетта се покриват с цвят, с бухналите глицинии, спуснали се в началото на лятото от покрива. Вдясно от къщата има поляна, която през юли се обагря в червено от маковете, вляво пък има друга, където двамата с Уилем бяха пръснали хиляди семена на полски цветя: астри, маргаритки, напръстник, див морков. В края на една седмица, малко след като се нанесоха, посветиха два дни да вървят из гората пред и зад къщата и да садят по покритите с мъх хълмчета при дъбовете и брястовете момина сълза, а също да разхвърлят семена на мента. Знаеха, че Малкълм не одобрява ландшафтните им усилия — че ги смята за сълзливи и банални, — и макар да бяха наясно, че той вероятно е прав, не отдаваха особено значение на това. През пролетта и лятото, когато из въздуха се носеха какви ли не ухания, често си спомняха за Лиспенард стрийт, за войнствената му грозота и си мислеха, че по онова време не са имали чак такова въображение, за да си представят място като това с хубост, толкова неусложнена, толкова неоспорима, че понякога чак прилича на зрителна измама.