Двамата с Харолд се насочиха към гората, сега на него му е по-лесно да върви по едва очертаната пътека, отколкото навремето, когато бе започнал строежът. Но пак трябва да се съсредоточи, защото чистят пътеката само веднъж на сезон и междувременно по нея падат клонки и шума, избуява папрат.
Още не са преполовили пътя до първата пейка, когато той осъзнава, че е сгрешил. Още щом излизат в края на моравата, краката му започват да пулсират, после и ходилата и всяка стъпка си е жива мъка. Той обаче мълчи, само стиска по-здраво бастуна, опитва се да отклони вниманието си и да продължи нататък със стиснати зъби и издадена брадичка. Когато излизат при пейката, която всъщност е огромен камък, тъмносив варовик, вече му се вие свят и те седят дълго, говорят си и гледат езерото, сребристо в студения въздух.
— Мразовито е — отбелязва накрая Харолд и наистина е така — той усеща през панталона колко студен е камъкът. — Трябва да те върна в къщата.
— Добре — преглъща той и се изправя, но тутакси усеща как през ходилата го пробожда остра като нажежен шиш болка, затова охка, но Харолд не забелязва. Направили са само трийсет крачки в гората, когато той спира Харолд. — Харолд — казва му. — Трябва да… трябва да…
Но няма сили да довърши изречението.
— Джуд — възкликва Харолд и той вижда, че Харолд е разтревожен. Хваща го за лявата ръка, премята я през врата си, стисва го за дланта. — Облегни се на мен — подканя Харолд и го стиска през кръста, а той кима. — Готов ли си?
Той кима още веднъж. Успява да направи още двайсет крачки — съвсем бавно, с крака, заплели се в клонките и тревата по пътеката, — а после не може да пристъпи и на сантиметър.
— Не мога, Харолд — обяснява, вече почти не е в състояние да говори, болката е остра, такава не е усещал от много време.
Още от болницата във Филаделфия, когато краката, гърбът, ходилата го боляха непоносимо — той се пуска от Харолд и се свлича на земята.
— О, Боже, Джуд — възкликва Харолд и се надвесва над него, после му помага да седне при едно дърво и да се облегне, а той си мисли колко глупав, колко е себичен.
Харолд е на седемдесет и две години. Не е редно той да моли един седемдесет и две годишен човек, пък бил той и възхитително здрав, да му помага физически. Не може да отвори очи, защото светът наоколо се върти, но чува как Харолд вади телефона, чува как се опитва да се обади на Уилем, ала гората е много гъста, връзката е лоша и Харолд ругае.
— Джуд — чува той как му казва Харолд, гласът му обаче е много тих, — налага се да се върна в къщата и да дотикам инвалидната количка. Ужасно съжалявам. Връщам се веднага.
Той кима едва-едва и чувства как Харолд закопчава якето му догоре, чувства как му слага ръцете в джобовете, чувства как омотава около краката му нещо — своето яке.
— Връщам се веднага — повтаря Харолд. — Връщам се веднага.
Той чува как Харолд се затичва и се отдалечава, чува как пръчките и шумата пукат и се чупят под краката му.
Извръща се настрани, земята отдолу се накланя опасно и той кашля, повръща каквото е ял през деня, усеща как то се плъзга по устните му и се стича надолу по бузата му. Сетне му поолеква и той пак отпуска глава върху дървото. Спомня си как, след като е избягал от дома, е тичал в онази гора, как се е надявал дърветата да го защитят — сега се надява на същото. Вади ръка от джоба си, търси опипом бастуна и го стиска с всички сили. Под клепачите му като конфети се разлетяват ярки точици светлина, сетне се превръщат в мазни петна. Той насочва вниманието си към дишането, към краката си, които си представя като огромни пънове, в които са забити десетки дълги метални болтове, всеки с дебелина колкото палец. Представя си как ги развинтват наобратно, как всеки се върти и излиза бавно от него, а после пада с кънтящ звук на циментовия под. Повръща още веднъж. Премръзнал е. Усеща, че вече получава гърчове.