Точно тогава чува как някой тича към него и по миризмата — по сладостното ухание на сандалово дърво — разпознава Уилем, после чува и гласа му. Уилем го грабва, вдига го, всичко се люшва и на него му се струва, че пак ще му се догади, но това не се случва, затова той слага дясната си ръка около врата на Уилем, извръща покритото си с бълвоч лице към рамото си и се оставя да го носят. Чува как Уилем се е запъхтял — може и да тежи по-малко от него, но на ръст са еднакви, той знае и колко неудобно е да го носят, още държи и бастуна, който се удря в бедрата на Уилем, прасците му пък опират в гръдния кош на Уилем — и е благодарен, щом усеща, че го слагат да седне на инвалидната количка, че чува над себе си гласовете на Уилем и Харолд. Навежда се напред, така че челото му да опре в коленете, изкарват го от гората, тикат го нагоре по хълма към къщата, а щом влизат вътре, го вдигат и го пренасят на леглото. Някой му смъква обувките, при което той пищи, някой му се извинява, някой му бърше лицето, някой слага в ръцете му грейка, някой му завива краката с одеяла. Чува, че Уилем, който стои над него, се ядосва.
— Защо изобщо си се хванал на това? Мамка му, знаеш, че няма сили за такова нещо!
А Харолд отговаря покрусен, така, сякаш се извинява:
— Знам, Уилем. Извинявай. Какъв глупак съм само. Но много му се искаше.
Той се опитва да каже нещо, да защити Харолд, да обясни на Уилем, че сам си е виновен, че е накарал Харолд да дойде с него, а не може.
— Отвори уста — подканя Уилем и той усеща как под езика му слагат горчиво като метал хапче. Усеща и как навеждат към устните му чаша вода. — Отпий — казва Уилем, той се подчинява и след малко светът престава да съществува.
Щом се събужда, се извръща и вижда до себе си в леглото Уилем, който го гледа.
— Ужасно съжалявам — мълви, но Уилем не казва нищо. Той се пресяга и прокарва длан по косата му. — Уилем — продължава, — Харолд не е виновен. Аз го накарах.
Уилем сумти.
— Очевидно — отвръща. — Но пак не е трябвало да се съгласява.
Мълчат дълго и той си мисли какво трябва да каже, какво винаги е било в мислите му, ала той така и не го е изрекъл.
— Знам, ще ти прозвучи нелогично — обяснява на Уилем, който отново го поглежда. — Но и след толкова години пак не се възприемам като инвалид. В смисъл… знам, че съм инвалид. Знам го. Бил съм инвалид два пъти по-дълго, отколкото не съм бил. Ти ме познаваш само такъв: като човек, който се нуждае от помощ. Аз обаче се помня като човек, който е можел да ходи, когато пожелае, който е могъл да тича. Според мен всеки, който е станал инвалид, смята, че е бил ограбен. Аз обаче винаги съм си мислел — призная ли, че наистина съм инвалид, значи да отстъпя през доктор Трейлър, значи да оставя доктор Трейлър да определя как да живея. Затова се преструвам, че не съм инвалид, преструвам се, че съм, какъвто съм бил, преди да го срещна. Знам, не е логично, не е практично. Но съжалявам най-много, че… че съм егоист, знам го. Знам, че преструвките ми имат последици за теб. Затова… ще престана. — Той си поема въздух, затваря очи, пак ги отваря. — Инвалид съм — казва. — Непълноценен съм.
И колкото и да е глупаво — все пак е на четиресет и седем, разполагал е с трийсет и две години, за да го признае пред себе си, — усеща, че ще се разплаче.
— Ох, Джуд — казва Уилем и го придърпва към себе си. — Знам, че съжаляваш. Знам, че е трудно. Разбирам защо не си искал никога да го признаеш, наистина. Просто се притеснявам за теб, понякога ми се струва, че за мен е по-важно да си жив, отколкото за самия теб.
При тези думи той потреперва.
— Не, Уилем — възразява. — В смисъл… в някакъв момент може и да е било така. Но не и сега.
— В такъв случай ми го докажи — казва Уилем след кратко мълчание.
— Ще го направя — отвръща той.
Януари, февруари. Никога не е имал толкова много работа. Уилем репетира пиеса. Март: отварят се две нови рани, и двете на десния му крак. Сега вече болката е смазваща, сега той става от инвалидната количка само колкото да си вземе душ, да отиде до тоалетната, да се облече и да се съблече. Минала е година, че и повече, от последния път, когато краката не са го болели чак толкова. Въпреки това всяка сутрин, след като се събуди, той стъпва на пода и за миг е преизпълнен с надежда. Може би днес ще се чувства по-добре. Може би днес болката ще се попритъпи. Но той така и не се чувства по-добре, така и не се чувства по-добре. А пак се надява. Април: рожденият му ден. Премиера на пиесата. Май: пак се поти нощем, пак вдига температура, трепери, втриса го, бълнува. Отново се връща в Хотел „Контрактър“. Отново се появява системата, този път тръбичката е отляво на гърдите му.