Сега обаче има промяна: сега бактерията е друга, сега се налага да му вкарват антибиотика на осем часа, а неведнъж в денонощието. Отново идва Патриция, сега вече по два пъти на ден, в шест сутринта на Грийн стрийт, в два следобед в „Роузън Причард“, а после, в десет вечерта, на Грийн стрийт идва нощната медицинска сестра — Ясмин. За пръв път, откакто са приятели с Уилем, той ходи само на едно представление: дните му са толкова разграфени, толкова подвластни на лекарствата, че той просто не намира кога да отиде втори път. За пръв път, откакто преди година е започнал този цикъл, той чувства как се носи към отчаянието, чувства, че се предава. Налага му се да си напомня как е обещал на Уилем, че иска да остане жив, когато всъщност не иска друго, освен да спре. Не защото е потиснат, а защото е изтощен. В края на един от прегледите Анди го гледа със странно лице и му казва, че не знае дали той си дава сметка, но е минал месец, откакто се е самонаранявал с бръснача, и той се замисля. Анди е прав. Прекалено уморен е, прекалено изнемощял, за да мисли за самонараняване.
— Е, радвам се — казва Анди. — Но съжалявам, че си спрял заради това, Джуд.
— Аз също — признава той.
И двамата мълчат, както подозира той, и на двамата им е мъчно за дните, когато техен най-тежък проблем е било самонараняването.
Идва юни, идва юли. Раните по краката му — старите, които си стоят от близо година, и по-новите, появили се вече от март насам — не са зараснали. Почти не са се смалили. Именно тогава, именно в седмицата след Четвърти юли, именно след края на театралния сезон Анди пита дали може да дойде, за да поговори с него и с Уилем. И тъй като е наясно какво ще каже Анди, той лъже, че Уилем е зает, че Уилем няма време, сякаш, като отлага разговора, ще отложи и бъдещето, но една събота привечер, когато се прибира от кантората, ги заварва да го чакат в апартамента.
Разговорът е, каквото е очаквал. Анди препоръчва — препоръчва силно — ампутация. Анди е внимателен, много внимателен, но той долавя, че е притеснен — личи от сковаността му, от това, че явно е репетирал какво да каже.
— Винаги сме знаели, че този ден ще дойде — подхваща Анди, — но от това не ни става по-лесно. Само ти, Джуд, знаеш колко болка, колко неудобства можеш да понесеш. Аз няма как да ти го кажа. Аз мога само да ти кажа, че стигна много по-далеч от повечето хора. Мога да кажа, че си изключително смел — не ме гледай така: беше и продължаваш да си смел, — мога да ти кажа още, че изобщо не си представям през какво си минал. Но въпреки това — въпреки че според теб можеш да продължиш така и нататък, — има някои неща, които няма как да не отчетем. Лечението не действа. Раните не заздравяват. Лично аз съм разтревожен, че за по-малко от година получи две инфекции на костите. Разтревожен съм, че ще получиш алергия към някой от антибиотиците, и тогава вече работата ни е спукана. Дори и да не получиш алергия, не понасяш лекарствата така, както се надявах, отслабна много, притеснително много, и всеки път, когато те видя, си още по-омаломощен. Тъканта на бедрата е здрава и съм почти сигурен, че ще можем да спасим и двете колена. И, Джуд, от мен да го знаеш, веднага след ампутацията качеството ти на живот ще се подобри. Ходилата вече няма да те болят. Никога не си имал рани по бедрата и според мен няма непосредствена опасност да се появят и там. Сегашните протези превъзхождат значително протезите отпреди десет години и честно да ти кажа, с тях походката ти вероятно ще бъде по-добра, по-естествена, отколкото със собствените ти крака. Операцията не е сложна — трае около четири часа, — ще я направя аз. И болничното възстановяване е бързо: ще лежиш в болницата по-малко от седмица и ще ти сложим веднага временните протези.
Анди млъква, слага ръце върху коленете си и ги гледа. Доста дълго всички мълчат, после Уилем започва да задава въпроси, уместни въпроси, въпроси, които би трябвало да задава той: колко ще продължи възстановяването извън болницата? Каква ще бъде физиотерапията? Какви опасности крие операцията? Той слуша с половин ухо отговорите, общо взето, ги знае, проучвал е тези въпроси, този сценарий вече седемнайсет години, откакто Анди му го е предложил за пръв път.
Накрая ги прекъсва.
— Какво ще стане, ако откажа? — пита и вижда как по лицата и на двамата пробягва притеснение.