— Ако откажеш, ще продължим да упорстваме с всичко, което правим сега, и да се надяваме, че все някога ще подейства — казва Анди. — Но, Джуд, винаги е за предпочитане да ти направят ампутация, когато решиш ти, а не когато вече няма накъде. — Известно време Анди мълчи. — Ако получиш заразяване на кръвта, ако развиеш сепсис, вече ще се наложи да ампутираме и аз няма да мога да ти дам гаранции, че ще запазиш коленете си. Няма да мога да ти гарантирам, че няма да изгубиш още нещо: пръст, ръка, че инфекцията няма да плъзне и другаде.
— Но и сега не можеш да ми гарантираш, че ще запазя коленете си — заявява той предизвикателно. — Не можеш да ми гарантираш, че в бъдеще няма да развия сепсис.
— Не мога — признава Анди. — Както казах обаче, според мен имаш големи шансове да ги запазиш. И според мен, ако махнем тази част от тялото ти, която е сериозно инфектирана, това ще помогне да предотвратим други заболявания.
Отново всички мълчат.
— Това звучи като избор, който изобщо не е избор — мълви той.
Анди въздиша.
— Както вече казах, Джуд — натъртва, — все пак е избор. Твоят избор. Не се налага да го правиш утре, дори тази седмица. Но искам да помислиш внимателно.
Анди си тръгва и те двамата с Уилем остават сами.
— Налага ли се да го обсъждаме сега? — пита той, когато накрая намира сили да погледне Уилем, и Уилем клати глава.
Небето навън се обагря в розово, залезът ще бъде дълъг и красив. Но той не иска красота. Изведнъж му се дощява да поплува, не го е правил, откакто е получил инфекцията на костите. Не е правил нищо. Не е ходил никъде. Наложило се е да прехвърли на свой колега клиентите си в Лондон, защото системите са го приковали към Ню Йорк. Мускулите му са се стопили, останала е само мека тъкан върху кости, той се движи като старец.
— Лягам си — казва на Уилем и му се доплаква, когато Уилем му напомня тихо, че след два часа ще дойде Ясмин. — Вярно — изрича на пода. — Е, тогава ще подремна. Ще се събудя за Ясмин.
Онази вечер, след като Ясмин си е тръгнала, се самонаранява с бръснача за пръв път от много време, гледа как кръвта сълзи по мрамора и влиза в канала. Знае колко ирационално изглежда желанието му да запази краката си, краката, причинили му толкова много беди, стрували му толкова много часове, толкова много пари, толкова много болка. Но въпреки всичко: са си негови. Неговите крака. Част от него. Как по своя воля да ги махне от себе си, да ги изреже? Знае, че през годините вече е изрязал много от кожата си, от плътта, от белезите. Но това някак си е различно. Пожертва ли краката си, ще признае пред доктор Трейлър, че той е победил, ще се предаде пред него, ще се остави във властта на онази нощ на полето с автомобила.
Различно е и защото знае, че изгуби ли краката си, вече няма да може да се преструва. Вече няма да може да се преструва, че някой ден отново ще бъде в състояние да върви, че някой ден ще се почувства по-добре. Вече няма да може да се преструва, че не е инвалид. Пак ще се включи факторът на урода. Той ще бъде човек, описван най-вече и преди всичко от онова, което му липсва.
А и е уморен. Не иска пак да му се налага да се учи да ходи. Не иска да се опитва да понапълнее, да натрупа килограми, за които знае, че ще изгуби отново, да натрупа килограми плюс килограмите, което се е мъчил да замени след първата костна инфекция, килограми, които отново е изгубил с втората. Не иска да се връща в болницата, не иска, когато се буди, да не може да се ориентира и да е объркан, не иска да бъде спохождан от кошмари, не иска да обяснява на колегите си, че пак, за кой ли път е болен, не иска дългите месеци на изнемощялост, на борба да запази равновесие. Не иска Уилем да го вижда без крака, не иска да го изправя пред поредното предизвикателство, не иска отново да му се налага да свиква с неговото уродство. Иска да е нормален, откакто се помни, не иска друго, освен да е нормален, а от година на година се отдалечава все повече от нормалността. Знае, че е погрешно да възприема ума и тялото си като две отделни неща, които се надпреварват помежду си, но е по-силно от него. Не иска тялото му да печели поредната битка, да взима решението вместо него, да го кара да се чувства толкова безпомощен. Не иска да е зависим от Уилем, да му се налага да го моли да го вдига от леглото, понеже ръцете му ще бъдат съвсем безполезни и отмалели, да му помага да ходи до тоалетната, да вижда заоблените чукани на каквото е останало от краката му. Винаги е предполагал, че преди този момент все ще има някакво предупреждение, че преди положението да се влоши чак до такава степен, тялото все ще му даде някакъв знак. Знае — и още как! — че именно последната година и половина е била това предупреждение — дълго, бавно, неумолимо предупреждение, което няма как да не забележиш, — но в самонадеяната си глупава надежда той е предпочел да си затваря очите за него. Предпочел е да вярва, че щом досега винаги се е възстановявал, ще го направи и сега, още веднъж. Дал си е привилегията да смята, че шансовете му са неограничени.