— Някакви въпроси? — пита, без всъщност да ги очаква, но вижда, че един от новите съдружници, мъж на име Гейб Фрестън, който е въздух под налягане, но иначе е стряскащо оправен, вдига ръка. — Фрестън? — подканя.
— Искам само да кажа, че наистина съжалявам, Джуд — заявява Фрестън и всички наоколо се съгласяват през шепот с него.
На него му се иска да го обърне на шега, да каже — защото е истина: „За пръв път от миналата година, Фрестън, когато ти съобщих какъв ще бъде бонусът ти, те чувам да си искрен“, но си замълчава, само си поема дълбоко въздух.
— Благодаря ти, Гейб — изрича. — Благодаря на всички. А сега всички обратно на работа.
И те се пръсват.
Операцията е в понеделник и макар че в петък той се задържа до късно в кантората, в събота не отива на работа. Следобед си приготвя в сака нещата за болницата, вечерта двамата с Уилем отиват в японското ресторантче, където е била първата им Тайна вечеря. За последен път Патриция и Ясмин са идвали при него в четвъртък, рано в събота му се обажда Анди — да му каже, че е получил рентгеновите снимки и макар инфекцията да не е помръднала, тя не се е и разпространила.
— Явно след понеделник няма да бъде проблем — обяснява Анди и той преглъща, както е направил по-рано през седмицата, когато Анди му е заявил: — След понеделник краката няма да те болят.
Спомня си, че изкореняват не проблема, а източника на проблема. Това са две различни неща, но той си казва, че вероятно трябва да е признателен за това изкореняване, до каквото и да се свежда то.
Храни се за последно в седем вечерта в неделя, операцията е в осем на другата сутрин, затова през нощта не бива да яде повече, не бива да приема лекарства, не бива да пие нищо.
След час двамата с Уилем слизат с асансьора на приземния етаж — за последната разходка, която той ще направи със собствените си крака. Накарал е Уилем да му я обещае, но още преди да са тръгнали — ще се насочат на юг по „Грийн“ до следващата пресечка „Гранд“, после ще вървят още една пресечка до „Устър“, след това още четири до „Хюстън“, ще свият на изток по „Грийн“ и ще вървят на юг до апартамента, — той не е сигурен, че ще има сили да я направи. Небето над тях е с цвят на оток и най-неочаквано той си спомня как Калеб го е накарал да излезе гол на улицата.
Вдига левия си крак и тръгва. Крачат надолу по тихата улица и при „Гранд“, тъкмо преди да завият надясно, той хваща Уилем за ръката, нещо, което не прави никога на обществени места, сега обаче я стиска и след като отново завиват надясно, поемат по „Устър“.
Ужасно му се е искало да извърви маршрута, но колкото и да е странно, това, че няма сили — при „Спринг“, на цели две пресечки от „Хюстън“, Уилем го поглежда и без дори да пита, го повежда обратно към Грийн стрийт, — му вдъхва увереност: взел е правилното решение. Съпротивлявал се е на неизбежното, а сега е направил единствения възможен избор не само за свое добро, но и за доброто на Уилем. Разходката е била почти непоносима и когато се връща в апартамента, той с изненада усеща, че лицето му е мокро от сълзи.
На другата сутрин Харолд и Джулия ги чакат в болницата, изглеждат уплашени, с посърнали лица. Той долавя, че заради него се опитват да се държат, прегръща ги и ги целува и двамата, уверява ги, че всичко ще бъде наред, че е излишно да се притесняват. Отвеждат го да го подготвят. След травмата космите по краката му растат на кичурчета, около и между белезите, сега обаче ги бръснат над и под капачките на колената. Влиза Анди, който го хваща за лицето и го целува по челото. Не казва нищо, само взима маркер и рисува няколко черти като от морзовата азбука, на огънати надолу дъги няколко сантиметра под двете му колена, после обяснява, че ще се върне след малко, но че ще прати тук Уилем.
Уилем влиза, сяда в края на леглото и двамата се държат мълчаливо за ръце. Той тъкмо се кани да каже нещо, да изтърси някоя тъпа шега, когато Уилем се разплаква, не просто се разплаква, а се разридава, започва да хлипа така, както той не е виждал никого да хлипа през живота си.
— Уилем — мълви отчаян. — Уилем, недей да плачеш: всичко с мен ще бъде наред. Наистина. Недей да плачеш. Недей, Уилем. — Сяда в леглото и го прегръща. — О, Уилем — въздиша и също е напът да се разплаче. — Всичко с мен ще бъде наред, Уилем. Обещавам ти.
Ала не може да го успокои и Уилем плаче ли, плаче. Усеща, че Уилем се опитва да му каже нещо, и прокарва длан по гърба му, моли го да повтори.
— Не си отивай — чува го да проронва. — Не ме изоставяй.
— Обещавам, няма — отвръща той. — Обещавам. Уилем… операцията не е сложна. Знам, че трябва да издържа, та Анди да може да ми чете и занапред конско, нали така?