— Дали да не постоя тук с теб? — пита. — Както личи, се забавляват и без мен.
И както може да се очаква, точно тогава откъм трапезарията се разнася гръмък смях и те двамата се споглеждат усмихнати.
— Не — отсича той, — обещай ми. — Накрая Уилем го прави. — Благодаря ти, Уилем — казва ни в клин, ни в ръкав, а очите му вече се затварят. — Денят беше хубав.
— Нали? — чува да го пита Уилем, който допълва още нещо, но той не разбира какво, защото вече се е унесъл.
Онази нощ се буди от сънищата. Те, тези сънища, са един от страничните ефекти на антибиотика, който му дават, и този път са по-страшни от всякога. Нощ след нощ той сънува. Сънува, че е в мотелска стая, че е в къщата на доктор Трейлър. Сънува, че още е на петнайсет, че предишните трийсет и три години дори не ги е имало. Сънува един или друг клиент, една или друга случка, неща, за които и не подозира, че помни. Сънува, че самият той се е превърнал в брат Лука. Сънува отново и отново, че Харолд е доктор Трейлър, и щом се събуди, се срамува, задето е приписал дори подсъзнателно такова поведение на Харолд, макар и в същото време да се страхува, че в крайна сметка сънят може и да се сбъдне, затова си напомня как Уилем му е казал, че Харолд няма да го направи за нищо на света.
Понякога сънищата са толкова ярки, че му трябват минути, цял час, за да се върне към живота, да убеди сам себе си, че всъщност истинският му живот, истинският живот е животът наяве. Случва се да се събуди толкова далеч от себе си, че дори не помни кой е.
— Къде съм? — пита отчаян, а после: — Кой съм? Кой съм?
Тогава чува съвсем близо в ухото си, сякаш някой говори в ума му, гласа на Уилем, който шепне като заклинание:
— Ти си Джуд Сейнт Франсис. Най-старият, най-скъпият ми приятел. Ти си синът на Харолд Стайн и Джулия Олтман. Ти си приятел на Малкълм Ървин, на Жан-Батист Марион, на Ричард Голдфарб, на Анди Контрактър, на Лушън Войт, на Ситизън ван Стратън, на Роудс Ароусмит, на Елайджа Козма, на Фейдра де лос Сантос, на Херни Йънговците. Ти си нюйоркчанин. Живееш в Сохо. Работиш на доброволни начала в организация за изкуства и в благотворителна кухня. Умееш да плуваш. Да правиш тестени неща. Да готвиш. Обичаш да четеш. Имаш красив глас, макар че вече не пееш. Свириш отлично на пиано. Колекционер на произведения на изкуството си. Когато ме няма тук, ми пишеш красиви писма. Търпелив си. Щедър. Умееш както никой да изслушваш. Във всяко отношение си най-умният човек, когото познавам. Във всяко отношение си най-сърцатият човек, когото познавам. Юрист си. Оглавяваш отдел в „Роузън Причард и Клайн“. Обичаш си професията, трудиш се неуморно. Математик си. Логик. Отново и отново се мъчиш да ме обучаваш. С теб са се отнасяли ужасно. Успя да се пребориш. Никога не си предавал себе си.
Уилем говори и говори, повтаря всичко това като заклинание, за да го върне при самия него, и през деня — понякога след няколко дни — той си спомня откъслеци от каквото му е казал Уилем и ги притиска до себе си и заради онова, което му е повтарял, и заради онова, което е премълчал.
Нощем обаче е ужасен, объркан е и не може да си спомни всичко това. Паниката си е съвсем истинска, всепоглъщаща.
— А ти кой си? — пита и гледа човека — той го държи, описва му някакъв непознат, който притежава толкова много, който заслужава да му завиждаш и да го обичаш. — Ти кой си?
Мъжът има отговор и на този въпрос.
— Аз съм Уилем Рагнаршон — казва му. — И няма да те оставя никога.
— Тръгвам — казва той на Джуд, но после не се и помръдва. Над тях жужи водно конче, лъскаво като скарабей. — Тръгвам — повтаря той, но пак не помръдва и чак когато го заявява за трети път, намира сили да стане от шезлонга и замаян от горещината, да нахлузи мокасините.
— Лимони — казва Джуд и след като си затулва очите от слънцето, го поглежда.
— Добре — отвръща той, после се навежда, маха тъмните очила на Джуд и след като го целува по клепачите, пак му слага очилата.
Джей Би винаги е твърдял, че лятото е сезонът на Джуд: кожата му се покрива със загар, косата му изсветлява почти до същия оттенък, от което очите му стават неестествено зелени, и Уилем едва се сдържа да не го докосва отново и отново.
— Връщам се след малко.
Тръгва бавно, с прозевки, нагоре по хълма към къщата, слага в мивката чашата с почти разтопения лед и чая и се насочва към автомобила по камъчетата, с които е посипана алеята и които поскърцват под краката му. Това е един от онези летни дни, когато е толкова горещо и задушно, толкова тихо, слънцето горе е толкова бяло, че вместо да виждаш нещата наоколо, по-скоро ги чуваш, усещаш мириса и вкуса им: жуженето на пчелите и щурците, което наподобява звука на косачка, острото ухание на слънчогледите, странния вкус като от минерал, който от жегата ти остава по езика, сякаш си смукал камъче. Жегата е изнервяща, но без да потиска, от нея и двамата са сънени и беззащитни и вцепенението им изглежда не само приемливо, но и необходимо. Когато е толкова горещо, те се излежават с часове край басейна и не посягат към храна, само се наливат с течности — цели кани изстуден ментов чай за закуска, литри лимонада за обяд, бутилки алиготе за вечеря — и оставят всички прозорци, всички врати в къщата отворени, пускат и вентилаторите по таваните, така че вечерно време, когато накрая затварят всичко, сякаш я запечатват, са хванали като в капан вътре уханието на ливади и на дървета.