Събота е, утре е Денят на труда, обикновено по това време те са в Труро, тази година обаче са взели за Харолд и Джулия къща в Екс ан Прованс за цялото лято и двамата са останали да прекарат празника в Гарисън. Утре Харолд и Джулия ще пристигнат — може би с Лорънс и Джилиан, може и без тях, — а днес Уилем отива да вземе от железопътната гара Малкълм и Софи, както и Джей Би и Фредрик, приятеля му, с когото ту се разделят, ту пак се събират. Почти не са се виждали от месеци: последната половин година Джей Би е бил на специализация в Италия, Малкълм и Софи са погълнати от строежа на новия Музей на керамиката в Шанхай и за последно са се срещали с тях през април, в Париж — по онова време той беше на снимки там, Джуд дойде от Лондон, където беше по работа, а Джей Би — от Рим, на връщане в Ню Йорк се бяха отбили и Малкълм и Софи.
Почти всяко лято той си мисли: това е най-хубавото лято. Знае обаче, че това наистина е най-хубавото. И не само лятото, но и пролетта, зимата, есента. С възрастта възприема все повече живота като низ от картини, обърнати назад във времето, оценява всеки отминал сезон като реколтата на вино, разделя току-що изживените години на исторически епохи: Годините на въжделения. Годините на съмнения. Славните години. Годините на заблуди. Годините на надежди.
Когато го каза на Джуд, той се усмихна.
— И в коя епоха живеем сега? — попита, а Уилем му отвърна с усмивка.
— Не знам — призна си. — Още не съм ѝ измислил име.
Но и двамата бяха на мнение, че вече са излезли от Ужасните години. Преди две години той бе прекарал същите тези празници — празниците около Деня на труда — в болница в Горен Ист Сайд и там бе гледал през прозореца с омраза, от която чак му се догади, санитарите, медицинските сестри и лекарите, скупчили се в наситено зелените си дрехи пред сградата, за да хапнат, да изпушат по цигара, за да поговорят по телефоните така, сякаш всичко е наред, сякаш над тях няма хора на различни стадии на агонията, на прага на смъртта — сред тях и той, вкаран в изкуствена кома, с кожа, изтръпнала от високата температура, отворил очи преди четири дни, в деня след операцията.
— Ще се оправи, Уилем — не спираше да му дърдори Харолд, Харолд, който обикновено се притесняваше повече и от Уилем. — Ще се оправи. Каза го Анди.
Харолд не млъкваше, повтаряше като папагал каквото Уилем вече беше чул от Анди и накрая той му се тросна:
— Господи, Харолд, няма ли да млъкнеш най-после! Прилича ли ти той на човек, който ще се оправи? Прилича ли ти на човек, който ще бъде добре?
Тогава видя как лицето на Харолд, лице на обнадежден старец, се променя, как върху него се изписват молба и трескаво отчаяние и го жегнаха угризения на съвестта, затова той отиде и го прегърна.
— Извинявай — рече на Харолд, на Харолд, който вече бе изгубил един син и се опитваше да се успокои, че няма да изгуби и втори. — Извинявай, Харолд, извинявай. Прости ми. Държа се като кръгъл глупак.
— Не си кръгъл глупак, Уилем — рече Харолд. — Но не можеш да ми казваш, че той няма да се оправи. Не можеш да ми казваш това.
— Знам — отвърна той. — Ще се оправи, разбира се — допълни така, че прозвуча като Харолд, като Харолд, който повтаря като ехо думите на Харолд. — Ще бъде добре, разбира се.
Но дълбоко в себе си усети как страхът го дращи с остри нокти: разбира се, че не можеше да има никакво „разбира се“. Никога не бе имало. Разбира се се беше изпарило преди година и половина. Разбира се бе напуснало завинаги живота им.
Той открай време беше оптимист, но в тези месеци оптимизмът го напусна. Той отмени всичките си участия до края на годината, но после, когато есента се проточи мъчително дълго, съжали, че го е направил — имаше нужда от нещо, което да отклонява вниманието му. В края на септември изписаха Джуд от болницата, но той пак беше много слаб, много крехък, Уилем чак се страхуваше да го докосне, страхуваше се дори да го погледне, страхуваше се да види как скулите му са изпъкнали толкова, че постоянно хвърлят сянка около устата му, страхуваше се, че може да види как от пулса на Джуд вдлъбнатината на врата му се надига, сякаш вътре имаше жива твар, която се мъчи да изскочи навън. Усещаше, че Джуд се опитва да го успокои, опитва се да пуска шеги, и това го плашеше още повече. В редките случаи, когато напускаше апартамента — „Трябва да излезеш, Уилем — беше отсякъл Ричард, — иначе ще полудееш“, — се изкушаваше да изключи телефона, защото, иззвънеше ли, видеше ли той, че го търси Ричард (или Малкълм, или Харолд, или Индия, или Софи, или Лушън, или който бе останал за час-два да дежури при Джуд, та той да се поразходи разсеяно по улиците, да поспортува долу в залата или няколко пъти да полежи неподвижно, докато му правят масаж, или да обядва с Роман или Мигел), си казваше: „Край. Умира. Умрял е“, после изчакваше една, втора секунда и вдигаше колкото да чуе, че го търсят, за да му докладват: че Джуд си е изял храната. Че не я е изял. Че спи. Че явно му се гади. Накрая се видя принуден да им каже: не ми се обаждайте, освен ако не е сериозно. И да имате въпроси, и да бързате, ми пускайте есемеси. Обадите ли ми се по телефона, ще си помисля най-лошото. За пръв път в живота си разбра какво имат предвид хората, когато казват, че сърцето им се е качило на гърлото, макар че всъщност чувстваше как от притеснение не сърцето му, а всичките му органи напират да излязат навън през устата.