Хората говорят за възстановяването след болест като за нещо, което може да се предскаже и предначертае, като за решителна черта по диагонал, която сочи от долния ляв към горния десен ъгъл на диаграмата. Но при Хеминг това възстановяване — което изобщо не бе приключило като възстановяване — не беше така, при Джуд също: имаше цяла планинска верига от върхове и падини и в средата на октомври, след като Джуд се върна на работа (все така плашещо слаб, все така плашещо изнемощял), той се събуди една нощ с температура, толкова висока, че чак получи гърчове, и Уилем беше сигурен, че именно това е мигът, именно това е краят. Тогава бе осъзнал, че въпреки страховете си изобщо не е бил подготвен, че не се е и замислял какво ще означава това, и макар по природа да не бе човек, който се пазари, сега го направи, впусна се в обещания към някого или нещо, в което не бе и подозирал, че вярва. Обеща да е по-търпелив, по-признателен, да не ругае толкова, да не е толкова суетен, да прави по-малко секс, да не задоволява всичките си прищевки, да не се оплаква толкова, да не е толкова погълнат от себе си, да не е такъв егоист, да се страхува по-малко. След като Джуд прескочи трапа, облекчението на Уилем бе толкова пълно, че приличаше на наказание, и той се срина, та се наложи Анди да му предписва успокоителни и да го изпрати за края на седмицата заедно с Джей Би в Гари сън, като остави Джуд на своите грижи и на грижите на Ричард. Винаги беше смятал, че за разлика от Джуд умее да приема помощ, ако му я предложат, а в най-решителния момент бе забравил това свое умение и беше доволен и признателен, задето приятелите му са си направили труда да му го припомнят.
В Деня на благодарността не че нещата се бяха оправили, но поне бяха престанали да се влошават, което те възприемаха като едно и също. Но чак след време щяха да го разглеждат като своеобразна отправна точка, като период, когато е имало първо дни, после седмици и накрая цял месец, в който нищо не се е влошило, в който си върнаха умението всеки ден да се будят не със страх, а с целеустременост, в който вече можеха, пък било то и предпазливо, да обсъждат бъдещето, да се притесняват дали ще доживеят без произшествия не вечерта, а дни, които още не си представяха. Чак тогава вече можеха да обсъждат какво трябва да се направи, чак тогава Анди започна да съставя на сериозно графици — графици с цели, които обхващаха един, два месеца, половин година, — с които да следят колко килограма Анди иска Джуд да наддаде и кога да му сложат постоянните протези, кога Джуд да направи първите си стъпки и кога да започне да ходи отново. Те се вляха отново в потока на живота, отново се научиха да се подчиняват на календара. Пред февруари Уилем отново четеше сценарии. През април, на четиресет и деветия си рожден ден Джуд ходеше отново — бавно, не особено напето, но ходеше — и отново изглеждаше като нормален човек. На рождения ден на Уилем през август, почти година след операцията, вече се придвижваше, както бе предсказал и Анди, по-добре — по-плавно, по-самоуверено, — отколкото със собствените си крака, и отново изглеждаше по-добре от нормален човек: отново изглеждаше, както си беше изглеждал винаги.