— Още не сме отбелязали шумно петдесетгодишнината ти — напомни му Джуд, докато празнуваха петдесет и първия му рожден ден с вечеря, която Джуд бе приготвил сам: часове наред бе стоял край печката сам, без видими признаци на умора — и Уилем се усмихна.
— Друго не ми трябва — отвърна и това си беше самата истина.
Струваше му се нелепо да сравнява изживяванията си през тези жестоки смазващи две години с онова, през което бе минал Джуд, но наистина се чувстваше преобразен от тях. От отчаянието му сякаш бе покълнало усещането за непобедимост, той имаше чувството, че се е отърсил от всичко чуждо и мекушаво и че от него е останала само оголената стоманена сърцевина, нерушима и въпреки това гъвкава, способна да устои на всичко.
Посрещаха рождения му ден само двамата в Гарисън и вечерта, след като се нахраниха, слязоха при езерото, където той се съблече и скочи от кея във водата с мирис и вид на огромно езеро чай.
— Идвай и ти — повика той и Джуд и после, след като Джуд се поколеба: — Хайде, това е заповед, все пак днес ми е рожденият ден.
Джуд също се съблече бавно, махна протезите и накрая се оттласна с ръце от ръба на кея, а Уилем го хвана. Откакто физически бе заякнал, Джуд бе започнал и да се срамува повече от тялото си и Уилем го усети по това колко затворен е понякога, колко внимателно се прикрива, докато си слага или си сваля протезите, колко упорито се опитва да приеме сегашния си вид. Докато беше по-изнемощял, разрешаваше на Уилем да му помага да се съблича, ала сега, когато бе по-силен, Уилем го виждаше да го прави само случайно. Уилем реши обаче да възприема тази срамежливост като доказателство, че Джуд е здрав, защото, ако не друго, от нея личеше, че Джуд е физически силен, че може сам да стои под душа и да излиза от него, да си ляга и да става от леглото — все неща, които му се наложи да усвоява отново, неща, за които преди нямаше сили.
Сега те се понесоха из езерото: плуваха или се държаха мълком един за друг, и след като Уилем излезе на брега, Джуд го последва, като се издърпа с ръце на кея, после поседяха малко в мекия летен въздух, и двамата голи, и двамата загледани в чуканите в края на ампутираните крака на Джуд. За пръв път от месеци той виждаше Джуд гол и не знаеше какво да каже, затова накрая просто го прегърна, придърпа го до себе си и си помисли, че в крайна сметка е трябвало да каже точно това.
От време на време отново го обземаше страх. През септември, няколко седмици преди да замине за първото си участие в снимки от година — година и нещо, Джуд отново се събуди с температура и този път не помоли Уилем да не се обажда на Анди, а Уилем не му поиска разрешение да го направи. Двамата отидоха право в кабинета му и той го прати на рентген, да му вземат кръв и така нататък, а после зачакаха, всеки легнал на леглото в различен кабинет, докато накрая рентгенологът се обади да каже, че няма признаци за инфекция на костта, а от лабораторията съобщиха, че всичко с изследванията е наред.
— Ринофарингит — оповести с усмивка Анди. — Най-обикновена настинка.
Той погали Джуд отзад по тила, на всички им беше паднал камък от сърцето. Колко бързо, колко притеснително бързо се бе пробудил отново инстинктът им да се плашат — самият страх наподобяваше вирус, който бе проникнал дълбоко в тях и от който нямаше да се отърват никога. Радостта, ликуването, виж, тях трябваше да ги усвояват наново, да ги спечелват. А страха не им се налагаше да усвояват, той щеше да живее и в тримата като болест, от която са се заразили заедно, като тънка нишка, вплела се в самото им ДНК.
И така, той замина на снимки в Испания, в Галиция. Откакто познаваше Джуд, още от самото начало, си мечтаеше някой ден да измине маршрута Камино де Сантяго, да извърви пътя на средновековните поклонници, който завършваше в Галиция.
— Тръгваме от Аспе в Пиренеите — заяви Джуд (това бе още по времето, когато никой от двамата не беше и стъпвал във Франция) — и продължаваме на запад. Върви се със седмици! Ще нощуваме по хотелчетата на поклонниците, за които съм чел, и ще караме на черен хляб, на кимион, кисело мляко и краставици.
— Не знам — отвърна той, макар че по онова време се замисляше не толкова за ограниченията, пред които е изправен Джуд — тогава бе съвсем млад, и двамата бяха съвсем млади, за да повярват, че за Джуд може да има ограничения, — а по-скоро за себе си. — Както личи, си е изтощително, Джуд.
— В такъв случай ще те нося — побърза да каже Джуд и Уилем се усмихна. — Или ще наемем магаре и ще те носи то. Но целият смисъл, Уилем, е да изминеш пътя пеш, не с магаре.