С годините се разбра, че на Джуд това пътешествие ще си остане само мечта, затова пък фантазиите им станаха още по-развихрени.
— Слушай сега какъв е сценарият — подхващаше Джуд — Четирима непознати: китайка, монахиня даоистка, примирила се със сексуалната си ориентация, наскоро пуснат от затвора британец, който пише стихове, бивш търговец на оръжие от Казахстан, който не може да прежали починалата си жена, и красив и чувствителен, но объркан американец, зарязал колежа — това, Уилем, си ти, — се срещат на Камино и се сприятеляват за цял живот. Ще снимаш в реално време, така че снимките да продължат, докато продължи и преходът по Камино. И ще се наложи да вървиш през цялото време.
На това място вече той винаги се смееше.
— Какво става накрая? — питаше.
— Накрая монахинята даоистка се влюбва в бивша офицерка от израелската армия, с която се запознава по време на прехода, двете се връщат в Тел Авив и отварят лесбийско заведение с името „Ратклиф“. Затворникът и пласьорът на оръжие също се събират. А твоят герой се запознава — пак на Камино — с млада шведка, която, както се оказва, макар и девствена, всъщност е много развратна, и двамата си правите скъпо хотелче в Пиренеите, където всяка година групата се среща в първоначалния си състав.
— Как ще се казва филмът? — питаше той ухилен.
Джуд се замисли.
— „Сантяго блус“ — каза и Уилем отново се засмя.
Оттогава често споменаваха мимоходом „Сантяго блус“ с актьорски състав, който се променяше, за да може той да се впише и по-възрастен в него, без обаче да се променят основната идея и мястото.
— Как е сценарият? — питаше Джуд, когато му предложеха нова роля, и той въздишаше.
— Ядва се — отвръщаше. — Не е „Сантяго блус“, но става.
А после, малко след онзи толкова важен Ден на благодарността, Кит, на когото Уилем бе споменал веднъж, че те с Джуд проявяват интерес към Камино, му изпрати сценарий с бележка, на която не пишеше друго, освен: „Сантяго блус“! И макар това да не беше точно „Сантяго блус“ — и слава богу, съгласиха се помежду си двамата с Джуд, беше много по-добър, — действието пак се развиваше по време на преход на Камино, филмът отчасти щеше да бъде заснет в реално време, първоначално в Пиренеите, в Сен Жан Пие дьо Пор, и накрая в Сантяго де Компостела. „Звездите над свети Яков“ проследяваше съдбата на двама мъже, и двамата се казваха Павел, и двамата щяха да бъдат изпълнявани от един актьор: първият беше френски монах, който е живял през XVI век и в навечерието на Протестантската реформация е тръгнал от Витенберг, за да извърви пътя на поклонниците, а вторият бе техен съвременник, пастор от американско градче, усъмнил се в собствената си вяра. Ако не броим няколкото второстепенни герои, които ту се появяваха в живота на двамата мъже, ту пак изчезваха, той всъщност щеше да изпълнява единствената роля.
Даде на Джуд да прочете сценария и после Джуд въздъхна.
— Блестящ — отбеляза тъжно. — Много ми се иска този път да дойда с теб, Уилем.
— И на мен — промълви той тихо.
Искаше му се мечтите на Джуд да са по-осъществими, той да може да ги изпълни, да му помогне да ги изпълни. Но всички мечти на Джуд бяха свързани с движението: Джуд мечтаеше да извърви пеш невъзможни разстояния или да прекоси невъзможни местности. А те знаеха, че макар и сега да може да върви, макар и да не се е затруднявал толкова малко от години, Джуд никога няма да живее без болка. Невъзможното щеше да си остане невъзможно.
Той отиде на вечеря с режисьора, испанец на име Емануел, млад, но вече много известен, който въпреки сложния сценарий преливаше от въодушевление и все повтаряше колко изумен е, че той, Уилем, ще участва в негов филм и че отдавна е мечтаел да работи с него. На свой ред той му разказа за „Сантяго блус“ (Емануел се засмя, щом Уилем му изложи сюжета. „Не е зле!“, възкликна и Уилем също се засмя. „А, не, нарочно сме измислили слаб филм!“ — поправи той Емануел). Сподели, че Джуд открай време иска да измине пътя, колко е смирен и че той се чувства длъжен да го направи вместо него.
— Виж ти! — рече на шега Емануел. — Това май е мъжът, заради когото си съсипахте кариерата, нали?
Уилем също се усмихна.
— Да — потвърди. — Същият.
Дните в „Звездите над свети Яков“ бяха много тежки и както бе обещал и Джуд, се налагаше той да изминава големи разстояния (имаше и керван, но не от магарета, а от каравани, които се движеха бавно). На места нямаше обхват на мобилните телефони, затова той пишеше на Джуд писма, което бездруго му се струваше по-уместно, по-прилягащо на един поклонник, а сутрин му пращаше снимки на закуската (черен хляб с кимион, кисело мляко, краставици) и на пътя, който му предстои да извърви през деня. Маршрутът често минаваше през оживени градове, затова се случваше да ги заобикалят. Всеки ден той избираше отстрани на пътя по няколко бели камъчета и ги слагаше в бурканче, за да ги занесе вкъщи, вечерно време седеше в хотелската стая с крака, омотани в горещи хавлиени кърпи.