Снимките приключиха половин месец преди Коледа и той отскочи до Лондон за няколко работни срещи, а после се върна в Мадрид, където го чакаше Джуд — двамата взеха кола под наем и поеха на юг през Андалусия. В един град, кацнал високо на скалите над морето, спряха, за да се видят с Хенри Йънг Азиатеца — загледаха как изкачва с усилие хълма и щом ги забеляза, им маха с две ръце, после взе на бегом последните сто метра.
— Слава богу, дадохте ми повод да се измъкна от оная къща — заяви Хенри.
От месец живееше в творчески дом за художници в подножието на хълма, в долина, осеяна с портокалови дръвчета, но съвсем не в свой стил не понасяше другите шестима, настанени в него, затова, докато ядяха от чиниите с портокали, които, нарязани на кръгчета и поръсени с канела, карамфил и бадеми, плуваха в собствения си сок, те се смееха на историите, които Хенри им разказваше за другите художници. По-късно, след като се сбогуваха с него и му казаха, че другия месец ще се видят в Ню Йорк, тръгнаха бавно из средновековния град, където всички сгради наподобяваха изрязани от проблясваща бяла сол кубове, по улиците бяха налягали шарени котки, които размахваха опашки, и бавно минаваха хора с ръчни колички.
На другата вечер край Гранада Джуд му каза, че има изненада за него, и двамата се качиха на автомобила, който ги чакаше пред ресторанта — Джуд носеше плик от амбалажна хартия, който през цялата вечеря бе държал до себе си.
— Къде отиваме? — попита той. — Какво има в плика?
— Ще видиш — отвърна Джуд.
Носеха се ту нагоре, ту надолу и накрая колата спря пред сводестия вход на Алхамбра, където Джуд подаде на мъжа от охраната писмо, човекът го прочете и кимна, след което автомобилът се плъзна през вратата и пак спря, а двамата слязоха в притихналия двор.
— Твои са — промълви срамежливо Джуд и кимна към сградите и градините долу. — През следващите три часа де. — После, когато Уилем не успя да отговори, продължи тихо: — Помниш ли?
Той кимна едва забележимо.
— Разбира се — потвърди също тихо.
Открай време смятаха пътуването им по Камино да приключи така: да отидат с влака на юг, за да посетят Алхамбра. Макар и да знаеше, че никога няма да извървят целия Камино, през годините той така и не отиде в Алхамбра, така и не си взе един ден почивка от снимките, за да дойде сам — все чакаше Джуд да го направи с него.
— Един от клиентите ми — обясни Джуд още преди той да е попитал. — Защитаваш някого в съда, а после се оказва, че той е кръщелник на министъра на културата на Испания, който пък ти разрешава да направиш щедро дарение за поддръжката на комплекса срещу привилегията да го посетиш сам. — Той озари с усмивка Уилем. — Казах ти, че ще ти направя подарък за петдесетгодишнината, пък било то и с година и половина закъснение. — Той хвана Уилем за ръката. — Не плачи, Уилем.
— Няма — обеща той. — Освен да плача, умея и други неща в живота, така да знаеш.
Но вече не беше съвсем сигурен, че е вярно. Отвори плика, който Джуд му даде, вътре имаше пакет, той развърза панделката, разкъса хартията и намери книга ръчна изработка, разделена на глави: „Алкасаба“, „Дворецът на лъвовете“, „Градините“ „Хенералифе“, всяка със страници, написани на ръка от Малкълм — от деветгодишен той посещаваше всяка година Алхамбра и ѝ беше посветил дипломната си работа. Между главите имаше рисунки с детайли от комплекса: покрит със ситни бели цветчета жасминов храст, каменна фасада, облицована с кобалтови керамични плочки — и всяка му бе посветена и бе подписана от някой негов познат: Ричард, Джей Би, Индия, Хенри Йънг Азиатеца, Али. Сега вече той наистина се разплака, хем се усмихваше, хем плачеше, докато накрая Джуд му каза, че не е зле да тръгват, не могат да прекарат в плач цялото време на входа, а той го притисна до себе си и го целуна — нехаеше за облечения в черно притихнал мъж от охраната отзад.
— Благодаря ти — рече. — Благодаря ти, благодаря ти, благодаря ти.
Тръгнаха из потъналия в тишина парк, Джуд светеше с фенерчето пред тях. Влизаха в дворци с мрамор, на вид толкова стар, сякаш постройката бе изсечена в размекнато бяло масло, в зали със сводести тавани, толкова високи, че из пространството безшумно се стрелкаха птици, и с прозорци, толкова симетрични, разположени толкова съвършено, че помещението бе озарено от лунна светлина. Докато вървяха, от време на време спираха, за да прочетат написаното от Малкълм, да разгледат детайли, които, ако някой не им бе обърнал внимание на тях, щяха да подминат, да си дадат сметка, че стоят в помещение, където преди хилядолетие, че и повече някой султан е диктувал писмата си. Взираха се в илюстрациите, за да намерят съответствията между изображението и онова, което виждаха пред себе си. Към всяка от рисунките на приятелите им имаше бележка с обяснение кога за пръв път са видели Алхамбра и защо са предпочели да нарисуват точно това. Отново ги обзе чувството, което често бяха изпитвали като млади, че за разлика от тях всичките им познати са видели много от света, и макар това вече да не беше вярно, пак се възхищаваха от живота на приятелите си, от богатия им опит, от това колко много са направили и как знаят да го ценят, колко талант са вложили да го опишат. В градините на Хенералифе се озоваха в нещо като лабиринт от подкастрени кипариси и там той започва да целува Джуд разпалено, както не си беше позволявал от много време, макар и да чуваха стъпките на един от пазачите, които кънтяха по плочника.