След като се върнаха в хотелската стая, продължиха и той се чу да си мисли, че във филма на това място би трябвало да правят секс — още малко, и да го каже на глас, когато дойде на себе си, спря се и се отдръпна от Джуд. Но пак се получи така, сякаш го беше изрекъл, защото известно време само се гледаха мълчаливо, после Джуд пророни тихо:
— Можем да го направим, Уилем, ако искаш.
— А ти искаш ли? — попита той накрая.
— Разбира се — потвърди Джуд, ала Уилем забеляза как той свежда поглед, долови и че се е подвоумил, преди да го изрече, и разбра, че лъже.
За миг си помисли, че ще се престори, ще си позволи да си внуши как Джуд му е казал истината. Но не можеше да се преструва. Затова:
— Не — заяви и се претърколи от него. — Стига толкова емоции за една вечер.
Чу, че Джуд въздиша, и докато се унасяше, да нашепва:
— Извинявай, Уилем.
Опита да му каже, че го разбира, но вече бе почти заспал и не успя да изрече думите.
Това обаче бе единствената тъга на онова време, но двамата тъгуваха по различни причини: както той знаеше, Джуд е тъжен, защото има чувството, че се е провалил, защото е сигурен, че не изпълнява задълженията си — нещо, от което Уилем така и не успя да го разубеди. А Уилем тъгуваше за самия Джуд. Понякога си позволяваше да се губи в догадки какъв е щял да бъде животът на Джуд, ако са го оставили сам да открие секса, вместо да му го натрапват със сила — но такава насока на мислите не му помагаше особено и го разстройваше много. Затова той се стремеше да се отърсва от такива въпроси. Те обаче винаги присъстваха, приятелството, животът им бе просмукан с тях, както по някои камъни плъзват тюркоазени жилчици.
Междувременно обаче ги имаше обичайните неща, рутината, а те бяха за предпочитане пред секса и тръпката. Имаше я мисълта, че онази вечер Джуд е вървял цели три часа сам — бавно, но сигурно. В Ню Йорк го имаше живота им, те се връщаха към нещата, които бяха свикнали да правят, понеже Джуд вече имаше достатъчно сили, можеше да присъства, без да се унася, на цяла театрална или оперна постановка, на вечеря, понеже можеше да изкачи стълбите пред входната врата на Малкълм в Кобъл Хил, да се спусне по стръмния тротоар, за да стигне до жилището на Джей Би във Винигър Хил. Имаше ги утешението Уилем да чува в пет и половина сутринта алармата на Джуд, да чува как той се готви да отиде да поплува, облекчението да надзърне в кутията върху кухненския плот и да види, че тя е пълна с лекарствени консумативи: с резервни пакети тръбички за система, със стерилни парчета марля, с остатъци от протеинови енергийни напитки, за които съвсем наскоро Анди каза, че Джуд може да спре да приема: Джуд щеше да ги върне на Анди, а той щеше да ги дари на болницата. Случваше се Уилем да си спомни как точно преди две години се е прибирал от театъра и е заварвал Джуд да спи в леглото, толкова изнемощял, че понякога тръбичката на системата под тениската му е приличала на артерия, а самият той сякаш не се е състоял от друго, освен от нерви, кръвоносни съдове и кост. Случваше се да си спомни за тези мигове и тогава като че ли губеше ориентация: онези хора наистина ли бяха те? Къде бяха отишли онези хора? Дали щяха да се появят отново? Или сега те бяха съвсем различни? И тогава си представяше, че тези хора всъщност не са си отишли, а още са вътре в тях, че само чакат да изскочат отново на повърхността, да превземат отново телата и умовете им — сега се бяха спотаили, но ще си останат с тях до края на дните им.