Болестта ги бе навестила относително скоро и те още не забравяха да са признателни за всеки ден, отминал без произшествия, колкото и да бяха подготвени за тях. Първия път, когато след толкова месеци Уилем видя Джуд в инвалидната количка, видя го да става от канапето, където гледаха филм, защото пак бе изпаднал в депресия и искаше да е сам, той се разтревожи и си наложи да си спомни, че Джуд е и това: човек, чието тяло го предава и ще го предава винаги. В крайна сметка операцията не бе променила това — беше променила само начина, по който Уилем реагираше на него. А когато забеляза, че Джуд отново се самонаранява с бръснача — не често, но редовно, — си напомни за кой ли път, че Джуд е именно такъв и че операцията не е променила и това.
И все пак:
— Дали да не ги наречем Щастливи години? — каза той една сутрин на Джуд.
Беше февруари, валеше сняг, двамата се излежаваха, сега го правеха всяка неделна сутрин.
— Не знам — отвърна Джуд и макар да виждаше само края на лицето му, Уилем долови, че той се усмихва. — Не дърпаме ли дявола за опашката? Ще ги наречем така и после ще ми окапят и двете ръце. Пък и името вече е заето.
Наистина беше така — това всъщност бе заглавието на следващия филм с участието на Уилем, след седмица той се включваше в създаването му: месец и половина репетиции, а след това два месеца и три седмици снимки. Но първоначално заглавието беше друго — „Балетистът и сцената“, Кит обаче току-що му бе съобщил, че продуцентите са го сменили на „Щастливи години“.
На него новото заглавие не му харесва.
— Цинично е — сподели с Джуд, след като първо възнегодува пред Кит, а сетне и пред режисьора. — Има нещо нескопосано, някаква ирония в него.
Това се бе случило преди няколко вечери, след изтощителния балетен урок през деня лежаха на канапето и Джуд му разтриваше ходилата. Той щеше да изпълнява ролята на Рудолф Нуреев от последните години на живота му, от 1983 година, когато е бил назначен за балетмайстор на Парижката опера, до времето, когато балетистът забелязва първите симптоми на ХИВ и една година преди да умре, му слагат диагнозата.
— Знам за какво говориш — вметна Джуд, след като той най-сетне спря да фучи. — Но за него може би наистина са били щастливи години. Бил е свободен, имал е работа, която обича, напътствал е млади балетисти, създал е цяла трупа. Създал е едни от най-великите си балетни постановки. Заедно с онзи балетист, датчанина.
— Ерик Брюн.
— Точно така. Двамата с Брюн още са били заедно, пък било то и за малко. Получил е всичко, за което като по-млад вероятно не е и мечтал, и е бил още достатъчно млад, за да му се порадва: пари, известност, творческа свобода. Любов. Приятелство. — Той заби в ходилото на Уилем кокалчетата на пръстите си и Уилем се свъси. — На мен ми звучи като щастлив живот.
Известно време и двамата мълчаха.
— Но е бил болен — рече накрая Уилем.
— По онова време още не — напомни му Джуд. — Поне не е личало.
— Вероятно не — съгласи се той. — Но е умирал.
Джуд му се усмихна.
— О, умирал е — повтори пренебрежително. — Всички умираме. Просто е знаел, че смъртта ще дойде по-рано, отколкото е възнамерявал. Това обаче не означава, че годините, животът му не са били щастливи.
Тогава той погледна Джуд и усети същото, което понякога го обземаше, ако си мислеше, наистина си мислеше за Джуд и за живота му: можеше да го нарече тъга, но не тъгата, съпътствана със съжаление, а някаква по-голяма тъга, която сякаш обхващаше всички клети хора, водещи своите битки, милиардите непознати, които живееха своя живот, тъга, примесена с изумление и възхищение пред това какви усилия хората навсякъде хвърлят, за да живеят дори когато дните им са изпълнени с трудности, дори когато обстоятелствата са против тях. Колко тъжен е животът — мислеше си в такива мигове. Колко тъжен и въпреки това всички го живеем. Всички сме се вкопчили в него, всички се стремим към нещо, което да ни дава утеха.
Но той не изрече, разбира се, всичко това, само седна на канапето, стисна между дланите си лицето на Джуд и го целуна, после пак легна на възглавниците.
— Как си станал толкова умен? — попита той Джуд и Джуд го озари с усмивка.
— Да не е силно? — попита в отговор, без да престава да разтрива ходилото му.
— Още по-силно.
Сега обърна в леглото Джуд така, че да вижда лицето му.
— Мисля да изберем „Щастливи години“ — каза му. — Налага се да рискуваме и ръцете да ти окапят.