С времето обаче той бе установил, че всички са пълни с изненади. Докато бяха млади, можеха да си дадат един на друг само своите тайни: признанията служеха за разменна монета, откровенията се превръщаха във форма на близост. В началото, ако някой криеше от приятелите си подробности от своя живот, се разглеждаше като тайнственост, а после — като скъперничество, за каквото според тях нямаше място в истинското приятелство.
— Има нещо, което не ми казваш, Уилем — се случваше да го обвинява Джей Би или: — Тайни ли имаш от мен? Не ми ли се доверяваш? Мислех, че сме близки.
— Наистина сме близки, Джей Би — отвръщаше той. — И не крия нищо от теб.
И това си беше самата истина: той нямаше какво да крие. От всички тях само Джуд имаше тайни, истински тайни, и макар в миналото Уилем да се разстройваше от привидното му нежелание да ги разкрива, той никога не бе смятал, че заради това не са близки, това не бе накърнило способността му да го обича. За него се превърна в труден урок да приеме мисълта, че никога няма да притежава докрай Джуд, че ще обича човек, който ще си остане в някои много важни неща непознаваем и недостъпен.
Въпреки това дори сега, трийсет и четири години след запознанството им, той откриваше нови и нови неща в Джуд и оставаше очарован от онова, което виждаше. През юли той го покани за пръв път на годишното лятно барбекю на „Роузън Причард“.
— Не се налага да идваш, Уилем — бе добавил Джуд веднага след като му беше казал. — Наистина ще бъде ужасно скучно.
— Съмнявам се — бе отвърнал той. — Идвам.
Пикникът беше в парка на голяма стара къща край Хъдсън — по-лъскава братовчедка на къщата, където бяха снимали „Вуйчо Ваньо“, беше поканена цялата правна кантора: съдружници, сътрудници, персонал и семействата им. Докато вървяха по гъстата детелина на моравата отзад към насъбралите се, той изведнъж се притесни, което изобщо не беше в негов стил, почувства се натрапник и когато само след няколко минути шефът на кантората дойде да отведе Джуд за малко с обяснението, че трябва да обсъдят набързо нещо, което не търпи отлагане, му се прииска да се пресегне, за да върне при себе си Джуд, който, преди да се отдалечи, се обърна, усмихна му се така, сякаш се извиняваше, и вдигна ръка: „Пет минути“.
Затова бе признателен, че при него най-неочаквано се е озовал Санджай, един от малцината колеги на Джуд, когото познаваше — предишната година той бе поел заедно с Джуд управлението на отдела, така че Джуд да се съсредоточи към привличането на нови клиенти, а Санджай да се занимава с административните и управленските подробности. Двамата със Санджай останаха горе на хълма, откъдето загледаха навалицата в подножието: Санджай му сочеше ту един, ту друг от съдружниците и адвокатите, които те с Джуд мразели. (Случваше се някой от обречените му колеги да се обърне и да види, че Санджай гледа към него, а Санджай му махаше весело с ръка и продължаваше да обяснява на Уилем колко неподготвен и несъобразителен е въпросният човек.) На Уилем започна да му прави впечатление, че някои се заглеждат в него и после извръщат очи, а една жена, която се бе запътила нагоре, го забеляза, че стои там, и най-безцеремонно се обърна и тръгна в обратната посока.
— Виждам, че съм много популярен тук — пошегува се той, а Санджай му се усмихна.
— Страхуват се не от теб, Уилем — обясни той. — Страхуват се от Джуд. — Уилем също се подсмихна. — Е, и от теб малко.
Накрая Джуд се върна при него, те постояха още малко и поговориха с шефа („Аз съм голям ваш поклонник“) и Санджай, после слязоха от хълма и Джуд го запозна с хора, за които той бе чувал през годините. Един от помощник-юристите помоли да се снима с него, после и други изявиха желание и когато някой отново отведе Джуд, той остана с един от адвокатите от Данъчния отдел, впуснал се да му разказва сцени от втория му шпионски филм, в които самият той беше участвал. Докато слушаше монолога на Айзак, погледна към другия край на моравата и срещна погледа на Джуд, който му се извини само с устни от разстояние, той пък поклати глава и му се усмихна, сетне си подръпна лявото ухо — стария им знак — и макар да не го очакваше, когато отново вдигна очи, видя, че Джуд се е запътил към него.
— Извинявай, Айзак — подхвана твърдо, — трябва да отмъкна за малко Уилем. — После го издърпа. — Наистина съжалявам, Уилем — прошепна му, след като се поотдалечиха, — днес доброто възпитание куца, как се чувстваш, като панда в зоологическа градина ли? От друга страна, все пак те предупредих, че ще бъде ужасно. След десет минути можем да си тръгнем, обещавам.
— Не, всичко е наред — спря го той. — Забавлявам се.