От железопътната гара до къщата е половин час с кола, малко по-бързо, ако караш с по-висока скорост, но той не бърза, защото по пътя е красиво. След като прекосява последното голямо кръстовище, дори не вижда камиона, който се носи на червено към него, а когато усеща как той се блъска с все сила и прави на хармоника мястото до шофьора, на което седи Софи, вече е изхвърлен във въздуха и се носи нагоре.
— Не! — крещи или поне така му се струва, а после вижда за миг лицето на Джуд: само лицето с колебливо изражение, откъснато от тялото и увиснало на фона на черното небе. Ушите, главата му се изпълват с тътена на смачкан метал, на пръснало се на малки парченца стъкло, на безполезните му викове.
Но последните му мисли са не за Джуд, а за Хеминг. Той вижда къщата, където е живял като малък, и Хеминг, който седи на инвалидната количка насред ливадата, точно преди наклона към обора, и го гледа втренчено, без да мига, както не е могъл да го погледне нито веднъж през живота си.
Той е в края на черния път пред къщата, на мястото, където пътят опира в асфалта, и щом вижда Хеминг, се преизпълва с копнеж.
— Хеминг! — вика, а сетне добавя нелепото: — Чакай ме!
После хуква към брат си толкова бързо, че след малко дори не усеща ходилата му да стъпват по земята долу.
VI
Скъпи другарю
1
Един от първите филми, в които Уилем бе участвал в главната роля, вече като звезда, се казваше „Живот след смъртта“. Филмът връщаше зрителите към осъвременената история на Орфей и Евридика, разказана от гледната точка ту на единия, ту на другия и заснета от двама различни, много известни режисьори. Уилем изпълняваше ролята на О., млад музикант от Стокхолм — приятелката му е починала току-що и на него започва да му се струва, че когато свири някои мелодии, тя се появява до него. Ролята на Е., починалата приятелка на О., се изпълняваше от една италианска актриса — Фауста.
„Закачката“ във филма бе, че докато на земята О. не можеше да се отърси от вцепенението, оплакваше своята любима и скърбеше за нея, Е. се забавляваше страхотно в ада, където най-после можеше да не спазва благоприличие: можеше да спре да се грижи за майка си, голяма скандалджийка, и за изтерзания си баща, да не слуша повече хленча на своите изпаднали в нужда клиенти, на които се опитваше да помогне, но които не ѝ благодаряха никога, да не търпи безкрайните дрънканици на самовлюбените си приятели, да не се опитва да ободри приятеля си, душа човек, който обаче постоянно ходеше свъсен като буреносен облак. Вместо това се намираше в подземния свят, място, където имаше храна на корем и дърветата постоянно бяха натежали от плод, където можеше да казва какво мисли за другите, без да си носи последствията, място, където бе привлякла вниманието не на друг, а на самия Хадес, изпълняван от едър мускулест актьор, италианец на име Рафаел.
Мнението на критиците за „Живот след смъртта“ се бе разделило на две. Някои харесваха филма: харесваха го, задето в него се казва толкова много за коренно различния подход на две култури към самия живот (частта за О. бе заснета от прочут шведски режисьор в мрачни оттенъци на сивото и синьото, историята на Е. пък бе разказана от италиански режисьор, известен с естетическото си разточителство), за това, че същевременно в него проблясваше изтънчена самоирония, за смяната на тоналността, за утехата, която филмът най-неочаквано и ненатрапчиво носеше на живите.
Други пък го посрещнаха на нож: смятаха го за непремерен и като тембър, и като палитра, отхвърляха двусмислената му сатира, музикалните изпълнения, в които Е, участваше, докато е в ада, точно когато клетият О. се утешава горе на земята с тъжните си композиции, от които ти се смразява кръвта.
Но колкото и разгорещени да бяха споровете за филма (в Щатите не го беше гледал, кажи-речи, никой, затова пък всички имаха мнение), всички бяха единодушни поне за едно: изпълнителите на двете главни роли Уилем Рагнаршон и Фауста Сан Филипо играеха невероятно и ги чака бляскава кариера.
През годините отношението към „Живот след смъртта“ бе преосмислено, преразгледано и променено и когато Уилем беше на четиресет и пет, филмът официално бе признат за много добър, за най-добрия в творчеството на режисьорите, за олицетворение на ползотворното сътрудничество и дръзкото, безстрашно и в същото време закачливо кино, каквото напоследък вече не правеше почти никой. Уилем бе играл в толкова разнопосочни филми и пиеси, че той открай време проявяваше интерес кои от тях хората ще посочат за свои любими и после съобщаваше на Уилем какво е научил: така например мъжете сред по-младите съдружници и сътрудници в юридическата кантора харесваха шпионските филми. Жените пък предпочитаха „Дуети“. Сътрудниците на временен трудов договор — повечето актьори — харесваха „Отровената ябълка“. Джей Би харесваше „Непобедимите“. Ричард — „Звезди над свети Яков“. Харолд и Джулия — „Детективи от лакуната“ и „Вуйчо Ваньо“. А студентите от кинофакултетите — които се притесняваха най-малко да дойдат при Уилем на улицата или в някой ресторант — харесваха „Живот след смъртта“.