— Това са някои от най-добрите творби на Доницети — казваха наперено или: — Сигурно е било страхотно да работите с режисьор като Бергесон.
Уилем винаги се държеше мило.
— Съгласен съм — казваше, а студентът грейваше. — Наистина беше страхотно.
Тази година се навършват двайсет години от излизането на „Живот след смъртта“ по екраните и един ден през февруари той излиза навън и установява, че трийсет и три годишното лице на Уилем е било разлепено отстрани на сградите, отзад на навесите по автобусните спирки, по скелетата, подредено на дълги редици — като в картина на Уорхол. Събота е и макар да е смятал да се поразходи, той се обръща и се усамотява горе в апартамента, където пак ляга в леглото и лежи така със затворени очи, докато отново потъва в сън. В понеделник се качва отзад на автомобила, с който господин Ахмед ще го откара на Шесто авеню, и след като вижда първия огромен плакат, сложен на празната витрина в един магазин, затваря очи и ги държи така, докато не усеща, че колата спира, и не чува как господин Ахмед съобщава, че вече са в кантората.
По-късно същата седмица получава покана от Музея за съвременно изкуство: както личи, с прожекцията на „Живот след смъртта“ през юни ще започне седмицата, посветена на филмите на Симон Бергесон, а след нея ще се състои конференция, на която ще присъстват режисьорите, както и Фауста — надявали се да дойде и той, — и макар да знаели, че са го канели и друг път, — щели да се радват много, ако и той кажел няколко думи за Уилем и как се е чувствал по време на снимките. Това го кара да се замисли: наистина ли са го канили? Сигурно да. Той обаче не помни. Не помни почти нищо от последната половин година. Проверява кога е Седмицата: от трети до единайсети юни. Ще се постарае да направи така, че да не бъде по това време в града, няма как да бъде. Уилем е снимал още два филма с Бергесон, бяха приятели с режисьора. Той не иска да вижда още плакати с лицето на Уилем, не иска да чете отново името му във вестника. Не иска да му се налага да се вижда с Бергесон.
Онази вечер, преди да си легне, той отива първо в гардеробната, откъм страната на Уилем, която още не е опразнил. Тук са ризите на Уилем, закачени на закачалки, пуловерите му по рафтовете, обувките, подредени отдолу. Той взима нужната риза на виненочервени карета с жълта нишка, вплетена в тях, Уилем я е носил през пролетта вкъщи, и я облича през главата. Но вместо да пъхне ръце в ръкавите, ги завързва отпред, така, сякаш е в усмирителна риза, ако се съсредоточи обаче, той може да си внуши, че това всъщност са ръцете на Уилем, който го е прегърнал. Ляга на леглото. Този ритуал го притеснява, той се срамува, но прибягва до него, когато наистина има нужда, а днес вечерта има нужда.
Лежи буден. От време на време се навежда да подуши каквото е останало по ризата от Уилем, ала всеки път, щом облече ризата, миризмата е все по-слаба. Това е четвъртата риза на Уилем, която използва, и внимава много да съхрани миризмата. Първите три ризи, които е обличал почти всяка вечер в продължение на месеци, вече не миришат на Уилем, вече миришат на него. Понякога се опитва да се утеши, че самата му миризма е нещо, което му е дал Уилем, но това не го успокоява за дълго.
Още преди да станат двойка, Уилем все му носеше по нещичко от мястото, където се снима, и от снимачната площадка на „Одисея“ се прибра с две шишенца одеколон, изработен в прочута парфюмерийна във Флоренция.
— Сигурно ще ти се стори малко странно — бе подхванал Уилем. — Но един човек… — Той му се беше усмихнал, понеже знаеше, че Уилем говори за момиче. — Та един човек ми каза за това и то ми се стори интересно.
Уилем разказа как го е описал на парфюмера и той е създал специален одеколон като за него.
Той го беше подушил: миришеше на зелено, малко на черен пипер, на нещо болезнено неподправено.
— Индийски троскот — бе вметнал Уилем. — Опитай.
Той го послуша и си капна малко върху дланта — по онова време не позволяваше на Уилем да му вижда китките. Уилем го подуши.