— Харесва ми — рече му. — Подхожда ти.
После и двамата се засрамиха един от друг.
— Благодаря ти, Уилем — отвърна той. — Хубав е.
Уилем също си беше взел одеколон, изработен специално за него. Дъхтеше на сандалово дърво и не след дълго той започна да свързва Уилем със самото дърво, където и да усетеше уханието му, особено ако бе някъде надалеч, в командировка в Индия, в Япония, в Тайланд — тогава неизменно се сещаше за Уилем и не се чувстваше толкова сам. Годините отминаваха, а двамата продължиха да си поръчват от парфюмера във Флоренция тези парфюми и преди два месеца едно от първите неща, което направи, след като се посъвзе, бе да поиска да му изпратят големи количества от одеколона на Уилем. Когато пратката най-сетне се получи, изпита огромно облекчение и се развълнува много, после махна с разтреперани ръце опаковката и извади кутията. Вече имаше усещането, че Уилем му се изплъзва, вече осъзнаваше, че трябва да опита да го задържи при себе си. Но макар да пръсна по ризата на Уилем малко от одеколона, не беше същото. Дрехите на Уилем миришеха не само на одеколона: те миришеха на него. Онази вечер той си легна с тениска, просмукана до такава степен с миризмата на сандалово дърво, че чак му се стори прекалено сладникава — беше толкова силна, че бе премахнала всяка друга миризма, беше унищожила каквото бе останало от Уилем. Онази вечер той се разплака за пръв път от много време и на другия ден прибра тениската, сгъна я, сложи я в един кашон и я пъхна в ъгъла на гардеробната, за да не прехвърли миризмата си и по другите дрехи на Уилем.
Одеколонът, ритуалът с ризата: това са две части от скелето, колкото и неустойчиво и крехко да е то, което той се е научил да издига, за да продължи нататък, да живее и занапред живота си. Макар и често да му се струва, че не толкова живее, колкото съществува, че е движен през дните си, вместо самият той да се движи през тях. Но не се наказва прекалено строго — и да съществува, не е никак лесно.
Трябваше да минат месеци, докато разбере какво му помага. Известно време всяка вечер гледаше филмите на Уилем отново и отново, до премала, докато заспи на канапето, като превърташе на сцените, където Уилем говореше. Но диалогът, това, че Уилем се е вживял в ролята, го отдалечаваше, вместо да го приближава към него, и накрая той осъзна, че е за предпочитане просто да спира филма на сцена с лицето на Уилем, който се е вторачил в него, и да го гледа и гледа, докато очите му засмъдят. След един месец си даде сметка, че трябва да внимава и да не прекалява с тези филми, иначе те ще загубят силата си. Започна да ги гледа наред, от самото начало, от първия филм на Уилем — „Момичето със сребърните ръце“, като спираше някои кадри. В почивните дни ги гледаше с часове, от мига, в който небето навлизаше от нощта в деня, докато се мръкнеше и дълго след това. Тогава си даде сметка, че е опасно да ги гледа в хронологичен ред, защото с всеки филм се приближаваше все повече към смъртта на Уилем. Ето защо сега избираше филма за месеца напосоки и това се оказа по-безопасно.
Но най-голямата заблуда, която му помага най-много, е да се преструва, че Уилем просто е заминал, за да участва в поредния си филм. Снимките са много, продължителни и изтощителни, но все някога ще им дойде краят и тогава Уилем ще се прибере. Не бе лесно да си го внушава, защото не бе имало снимки, през които двамата с Уилем да не са разговаряли всеки ден по телефона, да не са си изпращали есемеси и писма по електронната поща (а понякога и трите). Пак добре, че е запазил толкова много от писмата на Уилем в електронната поща, и вечерно време ги четеше и се преструваше, че ги е получил току-що: дори когато му идеше да ги чете всичките поред, се въздържаше и внимаваше да чете само по едно. Знаеше обаче, че няма да може да се задоволява с това постоянно, че не трябва да прекалява. Затова сега чете по едно, само по едно на седмица. Може да чете писмата, които вече е преглеждал предишните седмици, но не и останалите. Това е друго правило.
То обаче не решаваше въпроса с мълчанието на Уилем: сутрин, докато плуваше, вечер, докато стоеше с блуждаещ поглед на печката и чакаше чайникът да изсвири, се питаше какви обстоятелства биха могли да попречат на Уилем да се свърже с него, докато е на снимки. Накрая успя да измисли сценарий. Уилем снима филм за екипаж руски космонавти от времето на Студената война и в този научнофантастичен филм наистина са в Космоса, защото филмът се снима със средства, отпуснати от руски индустриалец милиардер, който сигурно е луд. И така, Уилем кръжи ден и нощ на километри над него, иска да се прибере у дома и няма как да общува с него. Той беше притеснен и от този въображаем филм, от отчаянието си, филмът обаче му се струваше достатъчно правдоподобен, така че той успяваше да повярва в тази измислица задълго, понякога за няколко дни. (Пак добре, че обстоятелствата, условията, в които работеше Уилем, в много случаи наистина бяха неправдоподобни: самата киноиндустрия си беше невероятна и затова сега, когато се налагаше, на него му беше лесно да повярва в някои неща.)